Онзи, който убие дракона [bg]
- Автор: Перссон Лейф Густав Вилли
- Серия: Еверт Бекстрьом #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-306-3
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Онзи, който убие дракона [bg]». Краткое содержание книги:
Обиколката по етажите на Хаселстаген 1 мина по-добре — поне сравнително. Петершон и Стигсон, ръководени от Аника Карлсон и подкрепени от няколко колеги от отдел „Опазване на реда“ в Солна, разговаряха с всички живущи в сградата. С две изключения никой не разпозна Акофели. Никой не бе видял, нито чул каквото и да било. Мнозина имаха въпроси, мнозина бяха угрижени. Смееха ли изобщо да останат да живеят в сградата?
Първото изключение бе вдовицата Стана Холмберг, 78.
Стана Холмберг бе ранобудна. Самата тя беше убедена, че се дължало на възрастта. Колкото повече остарявал човек, толкова по-малко се нуждаел от сън. Колкото повече приближавал смъртта, толкова повече трябвало да се възползва от времето си в будно състояние. Много пъти виждала Акофели да идва и да си отива през изминалата година. Между 5:30 и 6:00 сутринта. Ако, разбира се, не се било случило нещо извънредно, например силна снежна буря или спиране на метрото.
Веднъж дори разговаряла с него. В деня след убийството на нейния съсед.
— Защото още не си бях получила „Свенска Дагбладет“ — обясни госпожа Холмберг.
Предната седмица госпожа Холмберг минала от „Дагенс Нюхетер“ на „Свенска Дагбладет“, като новият вестник ѝ бил обещан от понеделник. Обаче през първите четири дни си получавала „Дагенс Нюхетер“. В петък станала рано, за да причака вестникарчето и направо да говори с него. Разбира се, направила опит да се обади в отдел „Абонаменти“ както в ДН, така и в СвД, но тъй като нямала цифров телефон с повторно избиране, все не успявала да се свърже и скоро се отказала.
Акофели обещал да ѝ помогне, макар да изглеждал напрегнат. Казал, че лично щял да говори с тях. После ѝ дал един „Свенска Дагбладет“, бил му „резервен“, без да обяснява, че разполагал с такъв точно от вчера.
— Всъщност вече всичко си е наред — заяви госпожа Холмберг.
През уикенда не получила никакъв вестник, очевидно възникнала някаква грешка, понеже съседите ѝ също били пропуснати, но от няколко дни всичко си било наред. Единствената ѝ забележка евентуално би била, че новият вестникар имал навика да се появява половин час по-късно от онзи, с когото разговаряла.
— Изглеждаше толкова приятен — поклати глава госпожа Холмберг. — Онова момче, цветнокожото. Малко напрегнато, както вече казах, та кой не би бил с подобен вид работа, но иначе мило и отзивчиво. Изобщо не бих си представила да стори зло на Даниелсон — добави тя.
— Защо мислите така, г-жо Холмберг? — попита Стигсон. — Че не би сторил зло на вашия съсед, искам да кажа. — Тя не знае, че Акофели е бил убит, помисли си той.
— Ами защо ще го издирвате в противен случай? Та това би го отгатнало и малко дете — отвърна госпожа Холмберг приветливо и го потупа по ръката.
Второто изключение беше Сепо Лаурен, 29.
— Точно той разнасяше вестниците. От „Хамарбю“ е — съобщи Сепо и върна снимката на Акофели на младши полицай Стигсон.
— Откъде знаеш? — попита Стигсон.
Горкичкият, помисли си. Пълно куку, макар да изглежда съвсем нормално.
— Аз бях с фланелката на АИК — отвърна Сепо.
— Бил си с фланелка на АИК?
— Джитках компютърни игри. Футбол. Та носех си онази фланелка.
— И как точно се срещна с вестникаря?
— Реших да отида до бензиностанцията, за да си взема нещо за хапване. Те са отворени денонощно.
— Тогава срещна вестникаря.
— Да, но аз не получавам вестник. Не го чета.
— Във входа ли го срещна?
— Да — кимна Сепо. — Съседът получава вестник.
— Как разбра, че е фен на „Хамарбю“? — попита Стигсон.
— Попита ме дали съм за АИК. Явно заради фланелката ми.
— И ти му каза, че си фен на АИК.
— Питах го той за кои е.
— И какво ти каза?
— Че е за „Хамарбю“ — отговори Сепо, като изгледа Стигсон учудено. — Нали казах, че това рече. „Хамарбю“.
— Това ли е единственият път, когато си говорил с него?
— Да.
— Помниш ли кога беше?
— Не — поклати глава Сепо. — Но нямаше сняг. Не е било зима, нали.
— Сигурен си?
— В такъв случай щях да си облека якето. Нали не можеш да излезеш само по фланелка през зимата?
— Не, много ясно. Естествено.
— Човек може да се простуди — заяви Сепо.
— Иначе не си спомняш по-точно? За времето говоря. Когато си говорил с него.
— Трябва да е било доста скоро, понеже мама е в болница. Когато си беше у дома, не ми даваше да играя толкова много. Пък и вкъщи винаги имаше храна.
— Разбирам — отвърна Стигсон. — А какъв беше той според теб? Вестникарят.