Само един поглед [bg]

Грейс се загледа нанякъде замислено.

— Не.

— Добре, взели сте плика. В чантата си ли го сложихте?

— Държах го в ръка.

— И после какво?

— Качих се в колата си.

— Пликът си беше с вас?

— Да.

— Къде?

— Между двете предни седалки.

— И после къде отидохте?

— Да взема Макс от училище.

— Спирахте ли някъде по пътя?

— Не. Вижте, само си губим времето. Знам, че е Джош…

— Все пак междувременно никой ли не е имал възможност докосне плика дори за секунди?

Тя си пое дълбоко дъх.

— Един-единствен човек, но го споменавам формално, след което можем да махнем с ръка и да продължим нататък.

Дънкан кимна:

— И кой е този човек?

— Седях в колата и чаках Макс. Отворих плика и погледнах първите няколко снимки. После се качи приятелката ми Кора.

— В колата ви?

— Да.

— Къде седна тя?

— До мен.

— А в този момент къде бяха снимките?

— Не помня със сигурност, но мисля, че ги сложих обратно между седалките — отвърна Грейс ядно. Беше й ужасно неприятно.

— Тъй че тя е имала възможност?

— Но аз бях там през цялото време.

— Коя от вас слезе първа?

— Слязохме едновременно, мисля.

— Вие накуцвате.

Тя го погледна.

— Е-е?

— Значи би трябвало да слизате от колата малко по-трудно.

— Справям се.

— Вижте какво, Грейс, нека си го представим и двамата. Възможно е — не казвам, че е сигурно, просто е възможно — именно докато сте слизали, вашата приятелка да е пъхнала снимката в плика.

— Просто е възможно да, но е изключено.

— Абсолютно?

— Напълно.

— Чак толкова голямо доверие ли й имате?

— Да. Но дори и да нямах, помислете само: значи тя се е мотала наоколо с тази снимка с надеждата, че ще имам в колата си цял плик с фотографии?

— Не непременно. Може първоначалният й замисъл да е бил да я пъхне в бележника ви. Или в жабката. Или под седалката. Къде ли не. После да е видяла плика и…

— Не — вдигна ръка Грейс. — Нищо подобно. Не е Кора. В тази насока просто си губим времето.

— Как е фамилното й име?

— Няма значение.

— Кажете ми го и приключвам с въпроса.

— Линдли. Кора Линдли.

— Добре, приключих — каза Дънкан, но все пак си го отбеляза в едно бележниче.

— Сега какво? — попита Грейс.

Дънкан си погледна часовника.

— Трябва да се връщам на работа.

— А аз какво да правя?

— Проверете вкъщи. Възможно е съпругът ви някъде да е скрил нещо.

— Предлагате ми да претърсвам личните му неща?

— Изтръсквайте чувала, Грейс. И се дръжте. Обещавам, че скоро ще ви потърся.