Само един поглед [bg]

— Засега трохи.

— Ще я споделите ли?

— Нека започнем с данните от пътните пропуски.

— Добре.

— Имаме Джак Лосън и Роки Конуел, които минават през контролния пункт по едно и също време.

— Така.

— Мисля, че вече знаем защо. Конуел е работел за частен детектив.

— Вашата приятелка Индия еди-коя си.

— Индира Каривала, която едва ли може да се нарече моя приятелка. Но това не е важно. Онова, което е от значение тук, е, че на Конуел му е била поставена задачата да проследи Лосън.

— Което обяснява едновременното им преминаване на пункта.

Пърлмътър кимна, преди да продължи мисълта си:

— Какво става после? Конуел среща смъртта си. Според патоанатома това е станало преди полунощ. Ние знаем, че той е минат през пункта в десет и двайсет и шест, тъй че става ясен времевият интервал, в който са се стекли фаталните обстоятелства. Логичният заподозрян би трябвало да бъде Джак Лосън: той забелязва, че е следен, изчаква го и го убива.

— Има логика — отбеляза Дейли.

— Да, ама няма. Представи си само: Роки Конуел е бил с тегло доста над сто килограма и височина близо два метра, а и в добра физическа форма. Мислиш ли, че човек като Лосън е можел да го убие с голи ръце?

— Господи! — плесна се по челото Дейли. — Ерик Ву?

Пърлмътър кимна.

— Това вече се връзва. По някакъв начин Конуел е налетят на Ву. Ву го е убил, напъхал е тялото му в багажника и го е оставят на онзи паркинг. А Шарлейн каза, че Ву е карал Форд Уиндстар — същия модел и цвят като на Джак Лосън.

— Значи има връзка между Лосън и Ву?

— Не знам.

— Може би Ву работи за него.

— И това не знаем. Това, което знаем все пак, е, че Лосън е жив или поне е бил жив след убийството на Конуел.

— Правилно. Защото се обади на жена си, докато тя се намираше в управлението. И какво е станало по-нататък?

— Нямам представа.

Пърлмътър се загледа в Шарлейн Суейн, която стоеше в коридора и гледаше през стъклото на стаята, където бе настанен съпругът й.

Дейли го побутна и двамата насочиха очи към току-що влизащата Вероник Балтръс. Тя беше в отдела от три години. Понастоящем трийсет и осем годишна, с рошава черна коса и неотменен загар на лицето. Сега беше облечена в уставната полицейска униформа, която й отиваше, доколкото го позволяваха коланът с кобура, но в извънслужебния си живот обичаше да носи спортни дрехи от ликра или каквато и да е материя, подчертаваща плоския й корем. Беше миньонче с тъмни очи и всеки мъж в управлението, дори и Пърлмътър, таеше определени помисли спрямо нея.

Вероник Балтръс бе не само изискана красавица, но и компютърен експерт — интересна и вълнуваща комбинация. Преди шест години, докато работела в Ню Йорк за един търговец на бански костюми, някакво неизвестно лице започнало да я преследва. Обаждало и се по телефона, изпращало й имейли било вкъщи, било на работното й място. Главното му оръжие бил компютърът — обичайното средство на страхливците и подлеците. Полицията не могла да го открие. А и се смятало, че този преследвач, който и да е той, не ще направи следваща крачка.