Без светлина [bg]

Влязоха в заградената градина, която беше оформена като малък площад с пътеки от гранит, островчета от изумрудени полянки, грижливо оформени храсти и дървета. Скулптурите, разположени в тази обстановка, бяха приятно осветени и някои от тях сякаш се рееха самотни в сивия мрак.

Отначало Калатис не се спираше да разгледа тези творби. Все още крачейки, макар и не толкова енергично, той махна към тях с цигара в ръка.

— Пълно с модерни боклуци — рече той. — Никога не съм харесвал абстрактното. Все пак какво е абстрактното, дявол да го вземе? Представлявало объркаността на съвременния човек, така ли? Раздвоената му психика? Глупости. Хаосът на двадесетия век? Отчуждението на съвременния човек? Господи. Не знам.

Бъртъл изчакваше търпеливо. Напомняше си, че всъщност Калатис бе поискал да се срещнат. След няколко завоя по пътеките, Калатис изведнъж се спря пред една самотна статуя, окъпана в мекото осветление.

— „Flore Nue“ — каза той и направи знак към статуята, сякаш представяше Бъртъл. — Аристид Майол. — Френското му произношение беше гладко, фино, безупречно. Голата бронзова статуя стоеше пред тях естествено и непринудено, ръцете й бяха отпуснати край тялото, единият крак с прегънато коляно малко пред другия.

— Това е истинско изкуство — рече Калатис. — Погледни я. Виж раменете й. Формата на гърдите й, корема. Простотата, с която се показва пред мене.

Пред мене? Бъртъл разглеждаше статуята, но при последните две думи хвърли поглед към Калатис. На това животно почти му течаха лигите при вида на статуята. Сякаш я изяждаше с лакомия си поглед.

— Майол е знаел как се извайват гърди, а тази малката… добре го дава.

Калатис погледа статуята още малко, а после рязко се извърна, захвърли цигарата си в тъмнината и закрачи съвсем бавно, с наведена глава.

— Безпокоя се малко след вчерашния ни разговор с Фийбър — тихо каза той. — Мисълта за Грейвър не ми излиза от главата. Когато нещо така ме човърка, трябва да му обърна внимание. Не ми харесва, драги, че Грейвър ще игнорира тази… работа с Тислър.