Без светлина [bg]

— Реших, че трябва да поговорим, само ние двамата — каза Калатис. — Без Фийбър. — Той пристъпи към нова снимка, но после бързо отмина към следващата. — Ти много не го обичаш, нали?

— Не особено — отвърна Бъртъл.

— Защо?

— Прекалено много угодничи.

— Точно затова и плащам на хората, да ми угаждат.

— Искаш да те лъжат ли?

— Лъже ли ме Колин Фийбър? — попита Калатис, отстъпвайки назад, за да види по-добре една от снимките. Като че ли не се интересуваше особено от отговора на въпроса си.

— Нали именно той те посъветва да се заемеш с Тислър? — каза Бъртъл.

— Може би — рече Калатис.

— Дал ти е лош съвет.

— Е, лошият съвет не означава лъжа, нали?

Калатис зави към следващата пътека. Там нямаше никой. Продължаваха да говорят.

— Предполагам, че знаеш доста за компютрите — рече Бъртъл.

— Компютри ли? Не много, не. Затова наемам хора като Фийбър. Те работят с компютрите вместо мене.

— Да наемеш някой да работи с твоя компютър вместо тебе, е все едно да си наемеш адвокат или счетоводител. Преди да им повериш бизнеса си, трябва да си дяволски сигурен, че можеш да им се довериш.

— Аз имам доверие в него — рече Калатис. — Имам доверие на всеки, който работи за мене. — Той се наклони малко встрани, за да погледне снимка на израелско момиче в бански костюм. Тя беше застанала близо до фотографа и с тънките си пръсти опъваше еластичния край на банския костюм при слабините. Усмихваше се, малко присвила очи от слънцето.

— Защо?

Калатис откъсна очи от снимката и погледна Бъртъл.

— Защото — каза той, без изобщо да се усмихне, с точно премерен тон на мелодичния си глас — всеки от тях знае, че ако се опита да ме преметне, ще накарам четирима яки мъжаги да го хванат, докато някоя от тези горили му разпори шията.

Той се обърна и премина към следващата снимка. Двама души се показаха иззад ъгъла, гледайки фотографиите. Единият прошепна нещо на иврит и Калатис се обърна да ги погледне. За момент се взря в тях, а после чевръсто мина до края на пътеката и заби в следващото разклонение на лабиринта. Бъртъл го следваше.

— Не съм сигурен дали на Колин Фийбър му е ясно това — рече Бъртъл.

— О, ясно му е — отвърна Калатис. Беше навил програмата като плътна фунийка. Два-три пъти удари с нея по панталоните си, като че ли нервно, но после се усети. Бъртъл бе доволен да види това.

— Може да е забравил — рече Бъртъл.

— За какво, по дяволите, намекваш? — каза Калатис със същия спокоен тон, с който би обсъждал някоя от фотографиите. Продължаваше да ги разглежда, но в лицето му имаше леко напрежение, раменете му се постегнаха.

— Не съм сигурен дали ще мога да ти обясня — отвърна Бъртъл, по-уверен, след като видя пропукване в безупречното хладнокръвие на Калатис. — Няколко дни преди да се застреля, Арт дойде при мене и поиска да говори. Каза, че Фийбър е накарал да го следят. Попитах го защо смята така и той ми рече, че е усетил да го следят. Попитах го защо мисли, че е Фийбър. Той започна да нервничи и да увърта. Успя само да каже, че Фийбър му имал зъб, но не пожела да обясни защо. Доста време говорих с него, но не искаше да навлиза в това. После призна за получаването на плика със снимки. Беше отчаян. Каза, че Фийбър го е снимал с негърката като застраховка — Бъртъл погледна Калатис. — Не успях да го накарам да се успокои. Това беше в петък следобед. Не бях чул нищо за него, преди Грейвър да дойде в събота вечер и да ми съобщи, че Арт се е самоубил.