Любов на колела [bg]

Вярно. Моторът на Франк — перленият красавец, подходящо наречен Бос Хог — не можеше да се управлява с една ръка. В действителност, с всички техни машини беше така. И всеки опит за нещо такова би довел до жестоки контузии.

— Шефа може да се вози с мен, а останалите да вземат от другите мотори — заяви тя. Искаше да излезе навън от работилницата и далеч от напрегнатата атмосфера, която Франк създаде след тяхното завръщане. Или може би по-точно бе да се каже пренапрегнатата атмосфера. Между тях винаги съществуваше напрежение, когато бяха заедно в една и съща стая. Но сега!? Човече, сега косъмчетата на тила й бяха непрекъснато настръхнали и я предупреждаваха: „Внимание!!!“.

Това постоянно чувство, че всеки момент нещо ще експлодира, й лазеше по нервите. Ако само Франк, големият тъп задник, й позволеше да се извини, така че да се върнат към обичайното състояние, тогава не би…

— Няма да се возя с теб — изломоти той. Левият му клепач потрепваше.

— Е, тогава се качи при Рок. Все ми е тая. — Тя завъртя очи.

Макар че, честно казано, изобщо не й беше безразлично. Защо той трябваше да изглежда така, сякаш ще полети с главата надолу в кипящ вулкан, заради това, че ще се вози зад нея на Генерал Лий?

За бога! Дори случилото се между тях на борда на самолетоносача не беше толкова лошо.

— Имам една седалка, chère — напомни й Рок. — Само твоят мотор и този на Призрака са пригодени за двама души, а Призрака замина с Фантома.

— Значи Франк ще пропусне цялото удоволствие и ще шофира Хамъра — изръмжа тя, вдигайки ръце във въздуха.

Защо винаги всичко трябва да бъде толкова сложно?

О, да. Защото всички те бяха алфа-мъжкари, напомпани с тестостерон и самодоволство, и свикнали всеки да им играе по свирката.

Бог да й е на помощ.

— О, ъъъ… — Ози се почеса по главата, при което русата му коса щръкна в стил „прическа Айнщайн“. — Забравих да ви кажа.

Беки погледна към изкривеното в гримаса лице на хлапака.

— Мили Боже, какво си направил сега?

— Ами, ъъъ… — Устата му се изкриви в това, която Били обичаше да нарича „усмивка, сякаш дъвче живи жаби“. Много й се искаше да разбере откъде идва този израз. Кой ще яде живи жаби, и още по-важно, кой ще се усмихва след това? — Случи се така, че карах по черни пътища…

— О, за бога! Ози, казах ти да не правиш това с…

— Хей! — прекъсна я той. — Тези машини са създадени точно за това! Просто го поддържам във форма.

Да, бе, да. И това нямаше нищо общо с факта, че той все още бе дете по душа и съответно обичаше да си играе. За съжаление, забавленията му бяха много по-диви и безкрайно по-опасни, отколкото невинната игра на криеница и тези развлечения обикновено завършваха с това, че тя трябваше да инвестира няколко часа труд, за да ремонтира неговите „играчки“.

— Освен това — продължи той, опитвайки се напразно да приглади буйната си руса коса, после започна да чопли буквите на апликирания върху тениската му надпис: „Другото ми транспортно средство е от клас космически кораб“, смятам да ти помогна да го оправиш.