Дяволът не обича да чака [bg]

— За ирландци храна няма — каза той.

— Вода? — помоли Бонд.

Шагрен сипа малко вода в една паница и я постави на земята пред него.

— Като куче — каза той — Като англичани с роби.

Бонд коленичи и натопи устни в топлата блудкава вода.

Наблизо бяха вързани около дузина камили. Въоръжените мъже от хеликоптера подпряха по една стълба до хълбоците им и започнаха да бъркат дълбоко в специално направени изрези в гърбиците на животните. Колчем извадеха навън окървавените си до лактите ръце, в дланите им имаше увити в найлон пакети — същите, каквито Бонд бе видял в хангара в Ноушахр. Бонд си помисли, че камилите са обучени да се движат по определен маршрут през пустинята, като в двата края им се дава достатъчно вода, за да издържат.

— Тръгвай! — каза Шагрен и го блъсна в гърба по посока на военния всъдеход, който чакаше наблизо с работещ двигател.

В продължение на шест часа се движиха по изровен път през платото, после поеха надолу по планински пътеки. Наоколо не се виждаше никаква следа от човешко присъствие. От картите, които бе прегледал в хотела, Бонд си спомняше, че покрай южния край на пустинята Дащ-е Лут преминават няколко шосета, които свързват Бам със Захедан, и оттам продължаваха към Забол и афганистанската граница. Ала където имаше шосета, имаше и пътна полиция, и пропускателни пунктове — ето защо черните пътища през платото бяха достатъчно добри за целите на Горнер.

Когато слязоха от планините и поеха през равнината по посока към Забол, пейзажът наоколо постепенно стана по-зелен. На петнайсетина километра преди града всъдеходът спря, мъжете слязоха и заеха местата си в десет чакащи открити джипа. Заедно с шофьорите на джиповете, Бонд и Шагрен групата вече наброяваше двайсет и двама. Колите тръгваха на интервал от три минути една след друга — явно онези не искаха да се движат в група, помисли си Бонд. Всъдеходът, макар в състояние сам да побере неколкостотин килограма опиум, бе оставен край пътя, за да не се набива на очи, докато минаваха през града.

След няколко минути Бонд видя града, който от хотела в Техеран му се бе струвал на края на света. Прашно, унило селище без стрък зеленина, с тесни улички и наблъскани една в друга къщи от кафеникав кирпич. Сухата пустинна жега беше непоносима, а нямаше високи сгради, които да хвърлят сянка. Макар тук-там да се виждаха персийци с по-светла кожа и европейски дрехи, мнозинството от хората по улиците бяха смугли туземци с афганистански чалми и сплъстени черни бради. Макар и доста голям по размери, като атмосфера Забол напомняше градчетата на авантюристите и разбойниците в Дивия запад.

Заповядаха на Бонд да слезе, след което джипът веднага потегли, за да не привлича внимание в града. После Шагрен го подкара през пазара, като през цялото време държеше дулото на пистолета си, опряно в долните му прешлени. Пазарът беше беден и мърляв като самия град. Вместо коприна по сергиите се продаваха цигари и евтини китайски имитации на западни стоки — грамофонни плочи, парфюми, всякакви пластмасови дрънкулки. В съседство с тях се виждаха купчини сладки пъпеши, рубиненочервено грозде, кутии със сушени фурми и купчини оранжеви подправки, но над всичко това се носеше тежката, лепкава миризма на опиум — вездесъщия Papaver Somniferum.