Скитник броди по света
- Автор: Гуляшки Андрей
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Скитник броди по света». Краткое содержание книги:
Веднъж, като отивах с младежи от замъка в ония квартири, завардени нарочно за «знатни» посетители, минах през една уличка близо до пристанището и изведнъж до слуха ми стигна българска реч. Спрях се и като че ли слънчев лъч премина през сърцето ми, а бризът, дето идеше откъм морето, довя до обонянието ми не миризма на сол и водорасли, а лъх на мащерка и разцъфнал бъз. Говореха си трима души в конопени ризи, боси, единият по—възрастен, другите около трийсетгодишни. По—възрастният се взря смаяно в лицето ми, измери ме с очи и зацъка с език.
— Гледай ти! — клатеше глава и се чудеше. — Ако не бях видял с очите си как го фраснаха по главата, щях да мисля, че е възкръснал от мъртвите, макар таквоз нещо никога да не е ставало на тоя свят! Прилича си с Рельовия син, както си приличат две капки вода!
— Аз съм Рельовият син! — рекох и усетих с мъка в душата си колко трудно превърта езика ми българските думи. Боже мили, бях отвикнал вече от бащиния си говор!
— Рельовият син беше сиромашко момче, а ти си велможа! — рече възрастният. — Такива велможи като тебе не разговарят с такива бедни люде като нас!
— Какви ги дрънкаш! — взех да се ядосвам. — Мене ме взеха пленник, аз съм пленник в двора на барона!
— Какъв си такъв пленник, като ходиш свободно из града! — рече с велико презрение възрастният. И като се извърна гърбом, рече на своите: — Ако Рельо узнае, че син му служи на дявола при франките, ще се обърне три пъти в гроба си и в деня на Страшния съд няма да стане, защото ще го е срам да гледа хората в очите!
— Дрънкаш ги врели—некипели! — рекох. — Ами я ми кажи де да те намеря, като сляза друг път в града?
Възрастният се усмихна лукаво и рече:
— Ще питаш из пристанището де живее морякът Танас. Той е българин и ще ти обясни де живеят в Солун нищите люде българи!
Тая среща с моите събратя едноплеменници много ме огорчи, буца лед заседна в гърдите ми.
А в пристанището цареше голямо оживление, кораби пристигаха, набързо товареха и си отиваха. Франките заминаваха: семейство след семейство, рицар след рицар... Ромеите взимаха връх във войната, превзема град след град. Де ще ме завее вятърът, мислех си, като нямам сили да откъсна Инесса от сърцето си? В коя страна? И защо? Инесса няма никога да ми принадлежи, тя баронеса, а аз съм син на овчар. В нейния си ум тя се вижда дъщеря на горда империя, а мене гледа като син на овчарски народ...
На другия ден баронът, семейството и свитата му посетихме хиподрома, където щяха да бъдат тържествено изгорени петима богомили: трима гърци и двама арменци. Кладата беше издигната в средата на хиподрома, Когато влязохме в ложата, специално отредена за барона, петимата нещастници бяха вече вързани за коловете. Баронът, жена му и братът на барона, който командуваше рицарската гвардия, седнаха на първата редица столове, а ние с Инесса, братовчедката й Розали и зализаното графско синче седнахме на втората редица. Аз избутах нарочно графското синче да седне до Розали, Инесса направи кисело лице, но си замълча. Добре, че не се обади, защото в душата ми кипяха бесове. Да можех, щях да блъскам с юмруци до кръв всичкия този натруфен народ, дето беше дошъл да гледа как ще загинат от най—жестока смърт петима човеци.
Преди да запалят кладата, калугер някакъв с иконата на света Богородица на гърдите взе да се катери по цепениците и на два пъти се спъна и търколи: смях се така силно, че Инесса на два пъти ме сръга с лакът. Калугерът предложи на всеки от осъдените да целуне иконата.
— Който целуне иконата, сте бъде помилван! — прошепна в ухото ми моят наставник.
— Нито един от осъдените не пожела да целуне иконата.
— Тия хора са...
Не успях да изрека думата храбреци, защото проклетият ромеец скочи като ужилен от мястото си и мигом запуши устата ми с шепа.
— Мълци! — прошепна в ухото ми. — Тебе ли искас да опекат?
Запалиха натрупаните съчки, вдигна се пушилка, вятарът носеше пушилката към нас. После димът се разнесе, заизвиваха се пламъци и със стръв се понесоха към ръчениците.
— Да сте проклети навеки, доминикански дяволи! — извика на франкски език богомилът, дето беше най—отляво.
— Душите ви да не изскочат от пъклото! — ревна тоя до него.
— Барон Людовико! — провикна се с ясен и мъжествен глас крайният отдясно. — Да изгори семето ти в огъня, а ти никога да не видиш родна земя!
— Тоя е грък! — пак прошепна в ухото ми Исак.
Най—напред пламнаха брадите и косите им, после ризите, те се заизвиваха и загърчиха, но никой не издаде стон.
Инесса се изправи и с безумни очи и широко разтворени ноздри започна жадно да вдишва въздуха, който вече понамирисваше гадно на печено месо.