В долината на смъртта

Форнър не беше наистина вече обикновен моряк, но си оставаше все пак един беден дявол. Дрехите, които носеше по тялото си, малко пари, една наполовина пълна торбичка с тютюн, един нож и лула — това бе цялото му имущество.

Той се изкачи бавно на кърмата, където кормчията стоеше при румпела на корабното кормило. Тъй като «Продавача на души» беше с тясна конструкция, горе нямаше кой знае колко място. Най-много трима души да можеха да се застоят там. Той подхвана едносричен разговор с кормчията, заслушан внимателно напред. Предположенията му не бяха го измамили, защото скоро беше извикано името му. Но той се престори, че не е чул нищо.

— Боцман Форнър! — Прозвуча още веднъж гласът на Хофтър.

— Тук, на задната палуба! — извика той обратно. Хофтър веднага се качи горе.

— И каква разправия пък си имал с мастър Уолкър?

— Уолкър? Не го познавам.

— Имам предвид господина, с когото си се отнесъл така грубо долу в трюма!

— Аз с него? Наопаки!

— Той казва, че си бил подслушвал!

— Това ми заяви и на мен. Ама къде пък ще съм подслушвал? Сетих се по едно време, че от последното плаване не сме изгребвали водата от трюма и реших да хвърля едно око. Тъкмо слизах по стълбите и ето че оня изскочи от помещението, блъсна се в мен и се развика, че съм бил подслушвал! Ще те помоля, мастър, да си представиш пространството там долу! Тук е стълбата…

Форнър показа над себе си.

— Тук се изсипва от помещението тоя господинчо, сякаш нечестивият е по петите му…

Посочи пред себе си, за да онагледи по-добре положението.