В долината на смъртта

— Не.

Елми разказа шепнешком как е била доведена долу.

— Трябва да имаме търпение — утеши бащата. — Мисля, че няма да ни оставят дълго да чакаме. Тогава ще узнаем какви са им намеренията спрямо нас.

— Според мен са хвърлили око само на парите ни.

— Моите вече ги задигнаха.

— При това положение може би на разсъмване ще ни стоварят на сушата. Не мислиш ли и ти така?

— Възможно е.

Уилкинс го каза единствено за да не обременява повече сърцето на Елми. Че те не бяха турили око само на парите му, това той знаеше добре. Ако наистина се намираше във властта на Уолкър, то щяха да му определят същата съдба, сполетяла племенника му и Мартин Адлер — съдба, която щеше да е толкоз по-ужасна, понеже при всички случаи щеше да постигне и неговата дъщеря.

— Но какво ще правим без пари?

— Ще намерим добри хора, мое дете. Сега смятам… тихо, някой идва!

Отвън резето бе избутано. Уолкър влезе с една свещ и дръпна вратата след себе си.

До стената лежаха няколко бали и пълни чували и Елми се отпусна изнурено на един от вързопите. Уолкър остави свещта на пода и огледа баща и дъщеря с подигравателна физиономия.

— Познавате ли ме?

Никой не отговори.

— Ако не говорите, ще ви принудя. Виждаш ли този нож, мастър Уилкинс? Той ще ти отвори устата. И тъй, познаваш ли ме?

— Не.

Въпреки това сега Уилкинс имаше представа кой стои пред него.

— В такъв случай нека ти се представя. Казвам се Уолкър и се надявам, че и ти се радваш на тази среща.

— Извънредно много.

— Чудесно! Мога да ти кажа — за твое очарование — че доста време ще останем заедно.

— Направо съм въодушевен.

— Нали? Да-а, добрите приятели трябва да се радват, когато могат да си принадлежат за по-дълго. Нашето приятелство впрочем хич не е така скорошно. Можеш ли да си спомниш, мастър, кога го сключихме?

— Много добре!

— Беше в онзи ден, когато трябваше да бъда опушен при оня черен кръчмар в Уилкинсфийлд. Тогава се промъкнах рано-рано през градината ти. Мис май току-що бе станала и беше на верандата. Аз стоях под едно дърво и я наблюдавах. Тя ми направи такова дълбоко впечатление, че реших да я взема за своя жена.

— Изверг! — изригна Уилкинс вбесен. Елми се обърна настрани.

— Понеже по онова време отпътуването ми стана толкова набързо, не се стигна за съжаление до любовно обяснение, годеж и женитба. Но аз никога не се отказвам от плановете си. Тъй като днес Небето отново ни събра, първата ми работа е да помоля за ръката на дъщеря ти, мастър.

Уилкинс пропусна тази арогантност.

— Отговори, де! — настоя Уолкър.

— По-добре да я дам на Дявола!

— Много ласкателно. Излиза, че от мен имаш повече страх, отколкото от Дявола. Ето защо се надявам, че толкова по-скоро ще си уредя с теб работата. Та така, не искаш да ми я дадеш, а?

— Жалък негодяй!

— А ако си позволя да я взема без бащината благословия?

— По-добре да умре.