Зазоряване
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Зазоряване». Краткое содержание книги:
Все едно щях да получа някакъв отговор.
Седнах много неподвижно на поляната и заслушах. С тези уши можех почти да чуя как лапите на Сет тупкаха по земята, на мили от тук в гората. Беше лесно, да чуя всеки шум в тъмната къща.
— Беше грешна тревога — Едуард обясняваше с онзи мъртъв глас, просто повтаряйки каквото му бях казал. — Сет е бил разстроен за нещо друго и е забравил, че ние слушаме за сигнал. Той е много малък.
— Хубаво е, че си имаме малчугани да пазят крепостта — изтътна по-дълбок глас.
«Емет», помислих си.
— Направиха ни голяма услуга тази вечер, Емет — каза Карлайл. — С цената на голяма лична жертва.
— Да бе, знам. Просто завиждам. Иска ми се аз да бях навън.
— Сет не смята, че Сам ще атакува сега — каза Едуард механично. — Не и когато сме предупредени и с два липсващи члена на глутницата.
— Какво мисли Джейкъб? — попита Карлайл.
— Той не е толкова оптимистично настроен.
Никои не проговори. Имаше тих капещ звук, който не можех да определя. Чувах тихото им дишане и можех да различа това на Бела, от останалите. Остро и трудно. Засичаше и се накъсваше в странен ритъм. Можех да чуя сърцето й. Звучеше… прекалено забързано.
Съпоставих го с моето собствено сърцебиене, но не бях сигурен дали то служи за някаква мярка. Не беше, като да бях нормален.
— Не я пипай! Ще я събудиш — прошепна Розали.
Някой въздъхна.
— Розали… — прошушна Карлайл.
— Не започвай с мен, Карлайл. Позволихме ти да стане твоето по-рано, но това е всичко, което ще позволим.
Изглеждаше сякаш Розали и Бела сега говореха в множествено число. Сякаш бяха формирали собствена глутница.
Започнах да обикалям тихо пред къщата. Всяко преминаване ме доближаваше по мъничко. Тъмните прозорци бяха като телевизор, в някоя тъпа чакалня, беше невъзможно да държа очите си настрана от тях за дълго.
Още няколко минути, още няколко преминавания, и козината ми докосваше верандата докато минавах.
Можех да видя горе през прозорците — да видя края на стените и тавана, незапаления свещник, който висеше там. Бях достатъчно висок и всичко, което трябваше да направя беше да проточа малко врата си… и може би една лапа на ръба на верандата…
Надникнах в голямата отворена стая, очаквайки да видя нещо подобно на сцената от този следобед. Но всичко, толкова се беше променило, че в първия миг се обърках. За момент помислих, че съм объркал стаята.
Стъклената стена я нямаше — сега изглеждаше метална. И всички мебели бяха избутани настрани, а Бела беше свита мъчително, на едно ниско легло по средата на отвореното пространство. Не нормално легло, а такова с колелца, като в болниците. Също като в болница бяха и мониторите свързани с тялото й, и системите забити в кожата й. Светлините по монитори проблясваха, но нямаше никакъв звук. Капещият звук идваше от системата пъхната в ръката й, пълна с някаква гъста, бяла и мътна течност.
Тя леко се задави в неспокойния си сън а двамата, Едуард и Розали се надвесиха над нея. Тялото й се сгърчи и тя изстена. Розали прокара ръка по челото на Бела. Тялото на Едуард настръхна, той беше с гръб към мен, но изражението му определено не е било за изпускане, защото, преди да успея да мигна, Емет се беше вмъкнал между тях. Вдигна ръцете си към Едуард.
— Не тази вечер, Едуард. Имаме други неща, за които да се тревожим.
Едуард се извърна от тях и отново беше изгарящия човек. Очите му срещнаха моите за миг и след това слязох обратно на четири лапи.
Избягах обратно в тъмната гора, тичайки за да се присъединя към Сет, бягайки от това, което беше зад мен.
По — зле. Да, тя беше по-зле.
12. Някои хора просто не схващат смисълът на думата «нежелан»
Бях точно на ръба на съня.
Слънцето бе изгряло зад облаците преди час — сега гората беше сива вместо черна. Сет се беше свил на кълбо и беше заспал към един, събудих го по зазоряване, за да се разменим. Дори след като тичах цяла нощ, ми беше трудно да накарам мозъка си да спре да мисли за глупости достатъчно дълго, че да заспя, но ритмичното бягане на Сет помагаше. Едно, две-три, четири, едно, две-три, четири — дум-дум — дум-дум — бавната лапа тупваше върху влажната земя, отново и отново сякаш той правеше големи обиколки, заобикаляйки земята на Кълънови. Вече бяхме изтъркали пътека върху почвата. Мислите на Сет бяха празни, просто размазано зелено и сиво, когато дърветата прелитаха покрай него.
Беше успокоително. Помогна ми да запълня главата си с видяното от него, по-добре отколкото да позволя собствените ми мисли да заемат централна позиция.