Зазоряване
- Автор: Майер Стефани Морган
- Язык: болгарский
- Переводчик: Моника Колчевска
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Зазоряване». Краткое содержание книги:
Воят отшумя с отдалечаването ми се успокоих, докато звука продължаваше да разкъсва тихата нощ. Не бяха тръгнали след мен.
Трябваше да предупредя Кълънови преди глутницата да се съвземе и да ме спре. Ако Кълънови бяха подготвени, това би могло да даде причина на Сам да размисли преди да е станало твърде късно. Затичах към бялата къща, която все още мразех, оставяйки зад себе си моят дом. Той вече не ми принадлежеше. Бях му обърнал гръб.
Днешният ден беше започнал като всеки друг. Прибрах се вкъщи, по изгрев, след патрула, валеше, закусвах с Били и Рейчъл, гледах тъпа телевизия, позаяждах се с Пол… Как така всичко напълно се промени, стана толкова сюрреалистично? Как всичко се обърка и извъртя така, че сега аз бях тук, съвсем сам, неискащ да бъда Алфа, откъснат от братята си, избирайки вампири пред тях?
Звукът, от който се бях страхувал прекъсна замаяните ми мисли — беше мекият звук на големи лапи, които се сблъскваха със земята, гонещи ме. Хвърлих се напред, стрелвайки се през черната гора. Само трябваше да се приближа достатъчно, за да може Едуард да чуе предупреждението в главата ми. Лия нямаше да може да ме спре сама.
И тогава хванах настроението на мислите зад мен. Не беше гняв, а ентусиазъм. Не преследваше… а следваше.
Тичането ми секна. Залитнах две крачки преди отново да се изравни.
«Чакай де. Моите крака не са толкова дълги като твоите.»
«СЕТ! Какво си мислиш, че ПРАВИШ? ЗАМИНАВАЙ ВКЪЩИ!»
Той не отговори, но можех да усетя вълнението му, докато продължаваше да тича право след мен. Можех да видя през неговите очи, както и той можеше да види през моите. Нощната сцена беше мрачна и безрадостна за мен, за него беше изпълнена с надежда.
Не бях усетил как забавям темпото, но изведнъж той ми беше отстрани, тичайки до мен.
«Не се шегувам Сет! Мястото ти не е тук. Махай се.»
Длъгнестият светлокафяв вълк изсумтя.
«Пазя ти гърба, Джейкъб. Мисля, че си прав. И няма да застана зад Сам, когато…»
«О, да, по дяволите, ти определено ще застанеш зад Сам! Дигай си рунтавия задник и заминавай в Ла Пуш да правиш точно това, което Сам ти казва да правиш.»
«Не.»
«Тръгвай, Сет!»
«Това заповед ли е, Джейкъб?»
Въпросът му ме накара да се спря внезапно. Ноктите ми издълбаха бразди в калта заради рязкото ми спиране.
«На никого нищо не нареждам. Просто ти казвам това, което вече знаеш.»
Той седна на задните си крака до мен.
«Ще ти кажа какво знам — знам, че е ужасно тихо. Не си ли забелязал?»
Примигнах. Опашката ми се размаха нервно, когато осъзнах какво си мислеше той под думите, които беше казал. В един смисъл не беше тихо. Воевете все още изпълваха въздуха, далеч на запад.
«Не са се преобразили» — каза Сет.
Знаех това. Сега глутницата щеше да е на червен код тревога. Щяха да използват връзката между умовете, за да виждат ясно от всички страни. Но не можех да чуя какво мислеха. Можех да чуя само Сет. Никой друг.
«На мен ми изглежда, че отделните глутници не са свързани помежду си. Ъх. Предполагам не е имало причина за предците ни да знаят това, защото преди не е имало причина да се разделят глутници. Никога не е имало достатъчно вълци. Уау. Наистина е тихо. Някакси зловещо. Но също и някакси приятно, не мислиш ли? Обзалагам се, че е било по-лесно така, за Ефраим и Куил, и Леви. Няма толкова дърдорене само с трима. Или само двама.»
«Млъквай Сет.»
«Да, сър.»
«Престани! Няма две глутници. Има глутницата и аз. Това е всичко. Така че сега можеш да се прибираш в къщи.»
«Ако няма две глутници, тогава защо можем да се чуваме помежду си, но не и останалите? Мисля, че когато обърна гръб на Сам, това беше доста значително действие. Промяна. А когато аз те последвах, мисля че и това беше от значение също.»
«Имаш право» — отстъпих аз. «Но каквото се промени веднъж, може да се промени пак обратно.»
Той се изправи и затича в тръс на изток.
«Няма време да спорим за това сега. Трябва веднага да тръгваме преди Сам…»
В това отношение беше прав. Нямаше време за този спор. Побягнах отново, този път, без да се напрягам толкова много. Сет се намираше непосредствено след мен, застанал на традиционното място на Втория, от дясната ми страна.
«Мога да тичам някъде другаде» — помисли си той, увесвайки малко нос. «Не те последвах, защото се стремях към повишение.»
«Тичай където искаш. Все ми е едно.»
Не се чуваше шум от преследване, но и двамата едновременно позасилихме скоростта. Бях разтревожен сега. Ако не можех да проникна в съзнанието на глутницата, това щеше да направи нещата много по-трудни. Бях точно толкова предупреден за евентуална атака, колкото и Кълънови.