Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
В погледа на дон Хуан се появи объркване. Държеше мрежа с продукти, които му бях донесъл. Внимателно ги остави на земята и седна пред мен. Окуражих се и му обясних, че искам да разбера дали смъртта е лице или прилича на лице, когато наблюдава последния танц на воина.
— Какво значение има това? — попита дон Хуан.
Казах му, че този образ ме опиянява и искам да разбера как той е стигнал до него. Как е разбрал, че става точно така.
— Много просто — каза той. — Човекът на знанието знае, че смъртта е последният свидетел, защото вижда.
— Искаш да кажеш, че си бил свидетел на последния танц на някой воин?
— Не. Човек не може да бъде свидетел на такова нещо. Само смъртта може. Но аз съм видял как моята смърт ме наблюдава и аз съм танцувал пред нея като че ли умирам. В края на моя танц смъртта не посочи в никаква посока и моето място на предварителен избор не потрепна, за да ми каже сбогом. И така — времето ми на земята още не беше свършило и аз не умрях. Когато това се случи, аз имах малко сила и не разбирах плановете на моята собствена смърт, затова повярвах, че умирам.
— Приличаше ли твоята смърт на човек?
— Странна птица си ти. Смяташ, че можеш да разбереш нещо, като задаваш въпроси. Според мен няма да разбереш, но знам ли все пак? Смъртта не е като човек. Тя е по-скоро присъствие. Можеш да решиш да кажеш, че е нищо и все пак тя е всичко. Каквото и да каже човек, ще е прав. Смъртта е онова, което човек иска тя да бъде. Аз съм спокоен сред хората, затова смъртта за мен е човек. Аз имам слабост и към загадките, затова за мен смъртта има празни очи. Мога да гледам през тях. Те са като два прозореца и все пак се движат, както се движат очите. И така, мога да кажа, че смъртта с празните си очи гледа воина, когато той танцува за последен път на земята.
— Само при тебе ли е така, дон Хуан, или е същото и за другите воини?
— Същото е за всички воини, които играят своя танц на силата, и все пак не е. Смъртта е свидетел на последния танц на воина, но начинът, по който воинът вижда своята смърт, е личен. Тя може да е всичко — птица, светлина, лице, храст, камъче, кълбо мъгла, неизвестно присъствие.
Образите на смъртта на дон Хуан ме развълнуваха. Не можех да намеря подходящи думи, за да изрека въпросите си, и заекнах. Той се взря в мен усмихнат и ме прикани да говоря.
Попитах го дали начинът, по който един воин вижда своята смърт, зависи от възпитанието му. Използвах за пример индианците юма и яки. Идеята ми беше, че начинът, по който всеки би видял смъртта, се определя от културата.
— Няма значение как е възпитан човек — каза той. — Начинът, по който човек прави каквото и да е, се определя от личната сила. Човек е само сбор от своята лична сила и този сбор определя как той да живее и как да умре.
— А какво представлява личната сила?
— Личната сила е чувство — каза той. — Нещо като да имаш късмет. Можеш да го наречеш и състояние. Личната сила е нещо, което се придобива без значение на произхода. Вече съм ти казвал, че един воин е ловец на сила и че аз те уча как да я ловиш и натрупваш. Трудното при теб, както при всички нас, е да бъдеш убеден. Ти трябва да вярваш, че личната сила може да се използва и че е възможно да се съхранява, но досега ти не си се убедил.
Казах му, че е постигнал своето и че съм напълно убеден. Той се разсмя.
— Не за такова убеждение говоря — каза той.
Той ме тупна по рамото с два-три леки удара и добави развеселен:
— Нали знаеш, че не е нужно да ми се подмазваш.
Длъжен бях да го уверя, че съм сериозен.
— Не се съмнявам — каза той. — Но да си убеден, означава сам да можеш да действаш. Все още са ти нужни доста усилия, за да го сториш. Трябва много повече от досегашното. Ти току-що си започнал.
За момент замълча. Лицето му придоби благ израз.
— Странно как понякога ми напомняш за самия мен — продължи той. — И аз не исках да поема по пътя на воина. Вярвах, че в цялата работа няма смисъл и понеже всички ще умрем един ден, за какво ми трябва да ставам воин? Грешил съм. Но трябваше да го открия сам за себе си. Когато някой ден разбереш, че не си прав и че това е наистина страшно различно, ще можеш да кажеш, че си убеден. Тогава можеш да продължиш нататък сам. Можеш дори сам да станеш човек на знанието.
Помолих го да обясни какво има предвид като казва човек на знанието.
— Човек на знанието е оня, който следва неотклонно трудностите на обучението — каза той. — Човек, който, без да се втурва и без да се колебае, е стигнал най-далеч в разкриването на тайните на личната сила.
Той изясни накратко идеята си, а след това я изостави като тема на разговор, твърдейки, че мен трябва да ме занимава единствено идеята за натрупването на личната сила.