Градът на зверовете
- Автор: Алиенде Исабел
- Серия: Градът на зверовете #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ема Барух
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на зверовете». Краткое содержание книги:
В подножието на тепуи си даде сметка, че животът е пълен с изненади. Преди не вярваше в съдбата, тя му се струваше някакъв фаталистичен възглед; смяташе, че всеки е свободен да подреди живота си както му се иска и бе решен да направи нещо много добро от своя, да побеждава и да бъде щастлив. Сега всичко това му се стори абсурдно. Вече не можеше да се доверява само на разума си, бе влязъл в несигурната територия на сънищата, интуицията и магията. Съдбата съществуваше и понякога трябваше да се потопиш в приключението и да излезеш на повърхността, импровизирайки по някакъв начин, така, както направи, когато баба му го бутна четиригодишен във водата и беше принуден да се научи да плува. Нямаше друго спасение, освен да се потопи в тайнствата, които го заобикаляха. Още веднъж си даде сметка за рисковете. Беше сам в най-отдалечения край на планетата, където не действаха познатите закони. Трябваше да си признае: неговата баба му бе направила огромна услуга като го откъсна от сигурността на Калифорния и го хвърли в този странен свят. Не само Таама и неговите огнени мравки го бяха пренесли в света на възрастните, същото беше направила и невероятната Кейт Колд.
Уалимаи остави двамата си спътници да си почиват близо до един извор с наставлението да го чакат и тръгна сам. В тази високопланинска зона растителността не беше толкова гъста и обедното слънце падаше като олово върху главите им. Надя и Алекс се хвърлиха във водата, стряскайки змиорките и костенурките, които си почиваха на дъното, докато Бороба ловеше мухи и си чистеше бълхите от ухото. Момчето се чувстваше съвсем свободно с това момиче, забавно му беше с нея и й имаше доверие, защото в това обкръжение тя знаеше много повече неща от него. Изглеждаше му странно да изпитва такова възхищение към някого, който бе на възрастта на сестра му. Понякога се поддаваше на изкушението да я сравнява със Сесилия Бърнс, но нямаше откъде да започне: бяха съвсем различни.
Сесилия Бърнс би била точно толкова изгубена в джунглата, колкото Надя Сантос в града. Сесилия се бе развила рано и на петнадесет години вече приличаше на млада жена; той не беше единственият влюбен в нея — всички момчета от училището имаха същите фантазии. Надя, за разлика от нея, все още беше дълга и тънка като тръстика, без женски форми, само кости и загоряла кожа — едно безполово същество, ухаещо на гора. Въпреки детския си вид, внушаваше респект: беше самоуверена и притежаваше благородство. Може би защото нямаше сестри или приятелки на нейната възраст, се държеше като възрастна — беше сериозна, мълчалива, съсредоточена, нямаше досадно поведение, което толкова смущаваше Алекс при други момичета. Мразеше, когато момичетата шушукаха и се смееха помежду си, чувстваше се несигурен, смяташе, че му се присмиват. „Не говорим постоянно за тебе, Александър Колд, има и други, по-интересни теми“ — каза му веднъж Сесилия Бърнс пред целия клас. Помисли си, че Надя никога не би го унизила по този начин.
Старият шаман се върна след няколко часа, свеж и спокоен както винаги, с две пръчки, намазани със смола, приличаща на онази, която индианците използваха, за да се катерят покрай водопада. Съобщи, че е намерил входа на планината на боговете и след като скри лъка и стрелите, които не можеха да използват там, ги покани да го последват.
В подножието на тепуи растителността се състоеше от гъста папрат, която растеше оплетена като кълчища. Трябваше да напредват бавно и много внимателно, като разделяха листата и си проправяха трудно път. Щом се вмъкнаха под тези гигантски растения, небето изчезна и те потънаха в една растителна вселена, където времето сякаш замря и действителността загуби познатите си форми. Навлязоха в лабиринт от пулсиращи листа, от ухаеща на мускус роса, от светещи насекоми и сочни цветя, от които капеше лазурен и гъст мед. Въздухът стана тежък като дихание на дивеч, чуваше се постоянно жужене, камъните пареха като жарава и земята беше с цвят на кръв. Александър хвана с една ръка рамото на Уалимаи, а с другата улови Надя, съзнавайки, че ако се отдалечат на няколко сантиметра, папратта ще ги погълне и повече няма да се намерят. Бороба се бе вкопчила в тялото на своята стопанка, смълчана и внимателна. Трябваше да махат от очите си тънките паяжини, сякаш избродирани от комари и капки роса, които се простираха като дантели между листата. Едва успяваха да видят краката си, така че престанаха да се питат каква бе тази натрупана материя, лепкава и влажна, в която затъваха до глезените.