Градът на зверовете

Момчето не знаеше доколко шаманът познава пътя и дали не го води неговата съпруга — дух. Понякога беше сигурен, че се въртят в кръг, без да напредват нито крачка. Нямаше никакви ориентири, наоколо бе само хищната растителност, която ги притискаше в своята бляскава прегръдка. Опита да се ориентира по компаса си, но стрелката вибрираше като пощуряла, засилвайки впечатлението, че се движат в кръг. Изведнъж Уалимаи се спря, отмести едно папратово листо, което по нищо не се отличаваше от другите, и се озоваха пред отвор в склона на планината, подобен на лисича бърлога.

Магьосникът влезе пълзешком и децата го последваха. Беше тесен проход, дълъг около три или четири метра, който водеше до една просторна пещера, съвсем слабо осветена от проникващите отвън светлинни лъчи, където успяха да се изправят. Уалимаи започна търпеливо да търка своите камъни, за да запали огън, а Алекс си мислеше, че никога повече няма да излезе от къщата си без кибрит. Най-накрая искрата от камъните припламна върху една сламка, която Уалимаи използва, за да запали смолата на една от факлите.

На мъждукащата светлина видяха как се надига тъмен и плътен облак от хиляди и хиляди прилепи. Намираха се в една пещера в скалата, заобиколени от вода, която се стичаше по стените и покриваше пода като тъмна лагуна. Няколко естествени тунела водеха в различни посоки, едни от други по-широки, образувайки оплетен подземен лабиринт. Без да се колебае, индианецът се насочи към един от коридорите заедно с децата, които вървяха по стъпките му.

Алекс си спомни историята за нишката на Ариадна, която според гръцката митология позволила на Тезей да се върне от дълбините на лабиринта, след като убил хищния минотавър. Той не можеше да разчита на макара с конец, за да оставя следи по пътя, и се питаше как ще се върнат обратно, ако Уалимаи умре. Понеже стрелката на компаса му вибрираше без посока, заключи, че се намират в магнитно поле. Поиска да остави следи с ножчето си по камъните, но скалата беше твърда като гранит и щяха да са необходими часове, за да издълбае някаква резка. Минаваха от един тунел в друг, изкачвайки се постоянно във вътрешността на тепуи, с импровизираната факла — единствената зашита срещу абсолютния мрак, който ги заобикаляше. В недрата на земята не цареше гробна тишина, както той си бе представял; чуваше се шумът от крилата на прилепи, цвърченето на плъхове, звуци от надбягване на малки животинки, от капки вода и един глух ритмичен удар — туптенето на някакво сърце, сякаш се намираха във вътрешността на жив организъм, на някакво огромно спящо животно. Никой не говореше, само от време на време Бороба надаваше уплашен крясък и тогава ехото на лабиринта им връщаше многократно звука. Момчето се питаше, какви същества приютяваха тези Дълбини — може би змии или отровни скорпиони, но реши да не мисли за нито една от тези възможности и да запази хладнокръвие, което Надя изглежда успяваше да постигне, и вървеше зад Уалимаи мълчалива и доверчива.