Живот на заем ((Небето няма избраници))
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцеслав Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот на заем ((Небето няма избраници))». Краткое содержание книги:
„Заслужавах си го — говореше нещо в него — Вместо да се захласвам в мечти, трябваше да внимавам за пътя! Само дилетантите търсят романтика в състезанията! По Време на пробега не трябва да съществува нищо друго освен колата и водачът. Всичко останало представлява опасност или носи опасност. По дяволите всички фламинга на света, по дяволите всякакви чувства! Можех да удържа колата, трябваше да взимам завоите по-меко, длъжен бях да щадя гумите! Сега е вече твърде късно, загубих прекалено много време, ето още един проклет ковчег ме задмина, а зад него идват и други. Правата отсечка е мой враг; ето ги, налитат като стършели и аз трябва да ги пропускам. По дяволите Лилиан, какво общо има тя със състезанието? Да вървя и аз по дяволите, какво общо имам с нея?“
Лилиан седеше на трибуната. Заразяваше я вълнението на човешката тълпа, скупчена нагъсто по скамейките, макар и да се мъчеше да не му се поддава. Невъзможно бе да се отскубне от тази всеобща възбуда. Ревът на многото мотори замайваше съзнанието като свръхсилен наркотик, който, проникнал през ушите, парализираше и уеднаквяваше мозъците и ги подготвяше за масова хипноза.
След известно време, когато слухът й привикна с неистовия рев, настъпи и реакцията. Започна да й се струва, че шумът съществува отделно от това, което се разиграва на шосето. Той се носеше самостоятелно като облак над местността, а долу дребните, пъстри автомобили се стрелкаха под него. Всичко приличаше на някаква детска игра. Малки човечета в бели и цветни комбинезони търкаляха пред себе си колела, мъкнеха крикове, треньори вдигаха високо флагчета и табелки, приличащи на бисквити, а над всичко това се извисяваше металният глас на спикера, съобщаващ от високоговорителя данни от състезанието в минути и секунди, които едва по-късно се свързаха в съзнанието с някакъв смисъл. Както при конни състезания или борба с бикове, и тук опасността се свеждаше до някаква игра, ставаше играчка, на нея се излагаха доброволно и човек не можеше да я приеме напълно сериозно, щом тя не го заплашваше непосредствено.
Лилиан чувствуваше как нещо в нея протестира срещу това примитивно опиянение. Тя самата бе гледала доста дълго и доста отблизо смъртта в очите, за да не я отврати тази непристойна игра. Състезателите й приличаха на деца, които се опитват да пребягат до отсрещната страна на улицата под носа на профучаващ автомобил. Известно й бе, че така правят кокошките и загиват под колелата. Но когато възрастни хора се държаха по подобен начин, това не можеше да предизвика възхищението й. Животът представляваше нещо велико, както и смъртта — с тях не биваше да се играе. Смелостта съвсем не означаваше да не изпитваш страх. Първото включваше в себе си съзнанието за опасността, второто бе резултат на невежество.
— Клерфе!. — произнесе някакъв глас край нея. — Но къде е Клерфе?
Лилиан подскочи от страх.
— Какво е станало с Клерфе? — запита тя.
— Отдавна вече трябваше да е преминал.
Хората на трибуната станаха неспокойни. Лилиан видя как Ториани отправи поглед към нея, махна и с. ръка, после посочи трасето и отново погледна към нея й помаха с ръка, което означаваше: „Не се безпокой, нищо не се е случило!“ Това я уплаши повече от всичко останало. „Разбил се е!“ — мислеше Лилиан, без да помръдва. Някъде при един от многото завои на това трижди проклето трасе, съдбата бе настигнала Клерфе, докато тя седеше тук в неведение. Секундите се точеха бавно, сякаш бяха налети солово, минутите й се струваха часове. Целият Този панаир върху бялата лента на шосето продължаваше да се разиграва като в някакъв страшен сън. Гърдите й, опустошени от очакване, бяха сякаш черна яма. А после от високоговорителя се разнесе безстрастният глас на спикера:
— Колата на Клерфе с номер дванадесети е изхвръкнала от трасето при един завой. Засега нямаме други известия.
Лилиан бавно вдигна глава. Всичко изглеждаше както преди — светлата синева на небето, пъстрият букет от тоалети на трибуната, бялата лава на изумителната сицилианска пролет. Но някъде съществуваше сега една безцветна точка, вълмо мъгла, сред която се бореше Клерфе, а може би вече бе задушен от нея. Ужасната неправдоподобност на смъртта изведнъж отново протегна влажна ръка към Лилиан. Тя отново осъзна онзи миг на последно издихание, след който настъпва тишина, вечната и с нищо необяснима тишина на небитието. Лилиан внимателно се огледа. Нима само тя бе проникната от това съзнание, разяждащо я като невидима проказа? Нима само тя чувствуваше как в нея се разпадат всички клетки, задъхващи се без въздух, всяка поотделно умираща в собствената си самота? По лицата на околните Лилиан съзираше единствено жаждата за сензация. За тях смъртта бе развлечение. И те му се наслаждаваха не открито, а тайничко, маскирвайки истинските си чувства с лъжливи съжаления, с лъжлива уплаха и с тъпо самодоволство, че те самите са останали невредими, макар че са преживели тръпката на смъртта.