Наследството на Пьоленберг
- Автор: Антъни Ивлин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Минчо Чучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследството на Пьоленберг». Краткое содержание книги:
Заведе ги в бара на „Тур дьо Франс“ за почерпка. Стараеше се да получи колкото може повече информация. Струваше му се, че Фишер е нещо оклюман над някакви проблеми — вероятно тя все още отказваше да спи с него. Това не се хареса на Дънстън. Никога преди не беше виждал Фишер да се държи така с която и да било. Тази го беше уловила здраво на въдицата си, от което можеха да произлязат непредвидени неприятности. В плановете си не бе държал сметка за подобно поведение на Фишер, но сега му стана ясно, че това обстоятелство не може да бъде пренебрегвано. Проклетият му глупак беше полудял по нея. А тя, толкова сдържана и благородна с маниерите си от висшето общество и с елегантното си облекло, какво ли мислеше тя за него самия?
Половин час Дънстън бърбори за града и времето, като не изпускаше и двамата от зоркото си наблюдение. Не можеше да реши нищо определено за това момиче. Не беше сигурен какви са чувствата й към Фишер и колко далеч бяха стигнали в отношенията си, а това можеше да се окаже важно. Ако му се наложеше да нагласи нещо за нея, тя трябваше да бъде сама, за да е сигурен, че ще влезе направо в клопката, без да се обърне внезапно към някого за помощ. Реши да продължава играта си и да чака удобен момент.
— А сега кажете ми, мисис Стенли — и той се наведе към нея, — какво бихте изпитали, ако евентуално открием това съкровище?
— Не съм много ентусиазирана. Винаги съм твърдяла пред Ерик, че ако го намерим и аз наистина имам законни права над него, нямам намерение да го задържа за себе си. Истинските му собственици могат да си го получат обратно.
— Това би била много благородна постъпка, но не допускате ли, че може да промените намеренията си, когато го видите изправено пред себе си? Струва ми се, че аз не бих решил такова нещо така набързо! — Той се засмя и погледна напреко към Фишер. — А какво правите по цял ден, когато нашето момче е навън в ролята на Шерлок Холмс?
— Идва с мен — намеси се Фишер.
Нямаше намерение да допусне Дънстън да й определя среща. Постоянната усмивка на Дънстън и нахалният му поглед, обхождащ Пола от горе до долу, му се сториха така обидни, че едва сдържа гнева си. Никога не бе допускал, че Дънстън може да му опротивее. Сега се чувствуваше в състояние да го улови за яката и да му каже да си спести мръсните погледи за друго място.
— Наистина ли те придружава? Навсякъде?
— Не, разбира се, не навсякъде — намеси се сега Пола. — Разглеждам твърде много забележителностите на Париж и, боя се, твърде много купувам. Париж е страхотно място за харчене на пари.
— Това ми напомня, че трябва и аз да пообиколя и взема нещо по-хубаво за Бети. Тя е моята съпруга, мисис Стенли. Може би ще дойдете някой ден с мен да й изберем рокля. Взел съм размерите й.
— С удоволствие — отвърна Пола.
— Колко време смяташ да останеш тук? — запита Фишер.
Никак не му се искаше да пусне Пола по пазар с Дънстън. Не желаеше тя да ходи където и да било и с когото и да било. С изненада откри това. Докато работата му ги разделяше, той беше мрачен и недоверчив, а сега потисканата му ревност бе излязла на повърхността. Фактът, че се бяха превърнали в любовници, не подобри много самочувствието на Фишер. Несигурността му относно намеренията й бе станала за него идея фикс. Колкото повече се отдаваше на любовта си и тя му отговаряше, толкова по-силно желаеше да изостави търсенето на баща й и толкова повече негодуваше, когато тя не се съгласяваше с него. Той трябваше да запълни вакуума в нейния живот. Не можеше да приеме, че заслужава внимание такова нещо, което бе само фантазиране на отхвърлено дете, ако тя наистина го обичаше, а не само се чувствуваше щастлива от физическото усещане. Погледна я как разговаряше с Дънстън, когото той очакваше тя да намери за отвратителен, и се пръскаше от яд, че тя му се усмихваше, и по всичко личеше, че той й е приятен. Защо, по дяволите, той ще иска от нея тя да избира подарък за милата му съпруга?
— Та колко дълго ще останеш тук? — повтори той въпроса.
— Не знам. Зависи колко дълго ще ми се наложи да дебна. Все пак не бързам много да се прибирам. Тук е така приятно. Вие, мисис Стенли, ще стоите тук до приключване на работата, нали?
— Да — и тя отбягна погледа на Фишер. — Оставам тук.
— Вярна до смърт! — разсмя се Дънстън и се извъртя леко към партньора си. — Тъй като всичко е в приятелски кръг, колко си се доближил вече до целта?