Наследството на Пьоленберг
- Автор: Антъни Ивлин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Минчо Чучев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Наследството на Пьоленберг». Краткое содержание книги:
След това се обърна и си тръгна, а тя заизлива ругатни след него. В края на бедняшката улица той си каза гласно: „По дяволите, ами сега?“
Единственият източник на лична информация за Жако си бе отишъл. Когато тази сутрин напусна хотела и се отправи към стаята на старицата, той беше изпълнен с надежди. Беше се приготвил да прекара часове със старата жена, ако това се наложеше, само да можеше да се добере до нещо за сина й, което би могло да обясни защо генералът бе използувал неговото име. Сега тези надежди бяха отлетели. Вратата, която му се струваше, че всеки момент ще бъде отворена пред него, беше затръшната под носа му. На всичко отгоре партньорът му Дънстън бе телефонирал тази сутрин, че пристига в Париж във връзка с друга задача. Фишер обичаше Дънстън, но не му се искаше тъкмо в този момент и той да си пъха носа, да се перчи около Фон Хеселови, да му напомня, че е взел и Пола със себе си. Най-много от всичко Фишер не желаеше той да се срещне с нея, да я оглежда от долу до горе, а след това да пробутва на Фишер уличните си шеги. Той беше хитър човек и добър компаньон на маса, но финесът в държанието му бе като на слон в стъкларски магазин.
Фишер си имаше и друга причина да не желае това посещение — в момента бе стигнал до напълно задънена улица. Всичките му по-нататъшни планове бяха свързани със старицата. Възрастните хора с лекота си спомнят за миналото, докато настоящето ги обърква. Спомняше си една стара леля от бащиния си дом в Брейтън, която можеше да говори с изненадваща яснота за събития от Първата световна война, но не можеше да каже кой ден от седмицата е в момента, а понякога забравяше и собственото си име.
Припомни си преливащото от злоба лице на снахата и изруга. Беше сигурен, че Жако стои така ясно в паметта на майка си, сякаш едва вчера бе убит така жестоко. Тя можеше да изясни много въпроси, но той дойде твърде късно. След нейната смърт не съществуваше вече никой, когото да запита за Жако.
Той потърси цигари из джобовете си и намери една-единствена, а когато опита да я запали, откри, че е пробита. Изруга отново и я захвърли. Видя магазин за тютюн на отсрещния ъгъл и отскочи дотам. Три деца играеха на тротоара с цветни тебешири — скачаха от крак на крак сред нашарените квадрати с викове и смях. Фишер ги заобиколи и влезе в магазинчето. Беше тъмно, а въздухът застоял. Една купувачка тъкмо отброяваше парите си, а иззад тезгяха чакаше продавачът. Той беше облечен в нечиста риза без яка, отворена на гърдите, откъдето се подаваха като пълзящи растения гъсти, черни косми. Ожълтелите му от тютюнев дим мустаци приличаха на храсти. Когато жената плати и се запъти към вратата, той вдигна поглед към Фишер.
— Мосю?
— „Голоаз“, моля.
Фишер отброи сантимите и продавачът ги взе с мазолестата си работническа ръка, после остана загледан във Фишер.
— Извинете — запита той, — нали вие сте приятел на мадам Бреве?
Говореше бързешком, като че ли беше го очаквал да влезе, за да изрече тези думи.
Въпросът изненада Фишер.
— Коя мадам Бреве?
Човекът извъртя палец към прозореца.
— Не тази кучка, а старата жена. Преди малко чух как младата ругаеше след вас. Видях ви застанал на вратата. Не ви позволи да влезете, а?
— Не. Аз дойдох да се срещна със свекървата й. Каза ми, че е починала. Съжалявам за това.
— Не съжалявайте — и продавачът се наведе над тезгяха. Дъх на чеснов лук и кисело вино обви Фишер. — За нея смъртта беше истинска милост. Десет години се измъчи с тази зла жена. Непрекъснато я заяждаше. Не спираше да я нарича с най-мръсни имена. Никога не й каза една блага дума. Сърцата ни се късаха, като гледахме как измъчва горката жена. А тя се нуждаеше от съвсем малко внимание в старческите си дни. Каква жена беше по-рано!
— О? — Фишер беше готов да си тръгне. Нямаше настроение да слуша махленски приказки. — Значи вие я познавахте добре?
— Тя прекара на тази улица целия си живот. Понесохме заедно войната, нейното и моето семейство де. Човек не може да забрави неща като тези никога!
— Не. — Фишер се върна малко назад и му предложи цигара. — Не, сигурен съм, че не ги забравяте. Тогава навярно сте познавали и сина й?
— Много се радвам да ви срещна — подаде Дънстън ръка на Пола.
Фишер изпитваше голямо нежелание да я представи на партньора си, а и самият той не бе очарован да го види. Даже не изслуша измислените основания на Дънстън за идването му — работа с някакъв въображаем клиент. Беше се борил упорито да отклони молбата му да се срещне с Пола и поканата му за вечеря, но Дънстън бе много настоятелен. С любезност и нахалство накрая успя. Срещнаха се във фоайето на техния хотел и той веднага одобри безпогрешния вкус на партньора си. Момичето беше наистина привлекателно. Прецени я много бързо, без да показва това — изящна фигура, стройни крака, красиво лице и тези чудесни очи. Стисна ръката й и се усмихна, като откри блестящите си бели зъби. Жалко, че тъкмо тя трябваше да бъде жертвата, но все още беше рано…