Рожби на съзнанието
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: Ender Wiggins #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рожби на съзнанието». Краткое содержание книги:
Ти ме убеди, обичана моя сестро, майко, съпруго, но дали Ендър ще повярва в присъствието на такава добрина в себе си? Той може да е в състояние да привлече Джейн от небето в тялото на младата Валънтайн, но никога няма да е в състояние самият той да напусне това тяло; никога няма да се съгласи да се откаже от собствената си доброта и да отиде в тяло, олицетворяващо всичко в него, от което се страхува.
Ако си прав, той ще умре — заключи Царицата на кошера.
Скръб и тревога се събудиха у Човек и се разпръснаха по мрежата, свързваща го с всички дървета-бащи и всички царици на кошери, но за тях тези чувства имаха сладък вкус, защото бяха родени от любов към живота на един човек.
Той и без това умира, умира като Ендър и ако му обясним всичко това, няма ли пак да избере смъртта, ако така ще спаси Джейн? Джейн, която държи ключа за мигновеното преместване в пространството? Джейн, която единствена може да отключи вратата към Отвъдното и да ни вкара и изкара оттам със силата на волята и яснотата на ума си?
Да, той би избрал да умре, ако тя ще остане жива.
По-добре тогава да я вкара във Валънтайн и след това да избере живота. Така ще е по-добре.
Отчаянието, скрито в тези думи на Царицата на кошера, се предадоха по мрежата и всички усетиха горчивия му вкус, защото то бе родено от страх за човека, когото всички жалеха.
Джейн намери сили за едно последно пътуване; тя задържа совалката с шестте живи същества вътре, задържа съвършения образ на телата им, за да ги прехвърли отвъд и после пак вътре, на орбита около далечната планета, на която бе създадена Десколадата. След като изпълни тази задача обаче, тя загуби власт над себе си, защото не можеше да се намери, поне не тази същност, която познаваше досега. Спомените се откъсваха от паметта й, връзките със светове, които й бяха познати както собствените крайници за човеците, цариците на кошери и дърветата-бащи, вече ги нямаше и когато се пресегнеше, за да ги използва, не се получаваше нищо; тя бе изтръпнала, свиваше се, но не в древната си сърцевина, а в забутани ъгълчета на съществото си, отчаяни фрагменти, неспособни да я поберат.
„Умирам, умирам“ — повтаряше си тя отново и отново; мразеше тези думи, мразеше страха, който изпитваше.
Говореше в компютъра на младата Валънтайн — само говореше, защото вече не си спомняше как да пресъздаде лицето, било неин образ в течение на векове.
— Сега ме е страх.
Ала след като го каза, тя вече не помнеше дали е отправила тези думи към младата Валънтайн. Още една част от нея се губеше; преди миг бе там, но вече беше извън обсега й.
И защо трябваше да говори на тази Ендърова издънка? Защо не плачеше тихо в ухото на Миро или на Питър, да им повтаря: „Говори ми, говори ми, страх ме е“? Не тях искаше сега. А онзи, който я бе изтръгнал от ухото си. Който я бе отхвърлил, за да избере една тъжна и тревожна човешка жена, защото — така си мислеше той — нуждите на Новиня бяха по-големи. „Възможно ли е обаче сега тя да се нуждае от теб повече, отколкото аз? Ако умреш, тя ще продължава да живее. Аз обаче умирам, защото ти извърна погледа си от мен.“
Сиванму чу шепот до себе си на плажа. „Заспала ли съм?“ — сепна се. Отлепи лице от пясъка, повдигна се на ръце. Отливът беше дошъл и водата се бе оттеглила далеч от мястото, където лежеше. До нея Питър седеше с кръстосани крака, клатеше се напред-назад и повтаряше тихо:
— Джейн, чувам те. Говоря ти. Ето ме. И по страните му се стичаха сълзи.
И в този момент, докато го слушаше как призовава Джейн, Сиванму изведнъж осъзна две неща. Първо, че Джейн сигурно умира, защото какво можеха да бъдат думите на Питър освен утешение, а защо ще й е утешение на Джейн, освен ако не е дошъл последният й час? Второто, за което си даде сметка Сиванму, бе дори по-жестоко. Защото тя осъзна, че сега, когато за пръв път вижда Питър да плаче — когато за пръв път вижда, че е способен да плаче, — и тя иска да е в състояние да докосне сърцето му, както го докосваше Джейн; не, да бъде единствената, чиято смърт може да го натъжи толкова.
„Кога е станало това? — запита се. — Кога за пръв път пожелах да ме обикне? Дали се случи сега, като детска прищявка, да го пожелая, защото сърцето му принадлежи на друга жена — на друго същество? И през всички тези дни заедно съм започнала да мечтая за любовта му заради самата нея? Дали подигравките, снизхождението му и в същото време тайната му болка, скритият му страх са го направили по-скъп за мен? Дали самото му презрение към мен ме кара да желая не само одобрението, а и привързаността му? Или болката му ме кара да искам да се обърне към мен за утешение?