Рожби на съзнанието
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: Ender Wiggins #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рожби на съзнанието». Краткое содержание книги:
— И собствените й дела я възхваляват сами.
— Да, тя бе добродетелна жена. Също като теб. Новиня отметна косата си:
— Не като мен. Собствените ми думи винаги са ме правили за посмешище.
— Той избра теб и те обичаше, обичаше и децата ти като техен роден баща и още е твой съпруг, но ти всъщност вече не се нуждаеш от него.
— Как можеш да кажеш това? — възмути се Новиня. — Откъде знаеш от какво се нуждая?
— Сама го знаеш. Знаеше го, когато дойде тук. Знаеше го, когато Ещевао умря в прегръдката на разбунтувалото се дърво-баща. Децата ти вече водеха самостоятелен живот и нито ти, пито Ендър можехте да ги защитите. Ти още го обичаше, той също, но семейният ви живот бе свършил. Ти всъщност вече не се нуждаеше от него.
— Той никога не е имал нужда от мен.
— Нуждаеше се от теб отчаяно. Толкова много, че изостави Джейн заради теб.
— Не. Нуждаеше се аз да се нуждая от него. Искаше да се чувства, сякаш ми дава нешо, сякаш ме защитава.
— Ти обаче не се нуждаеш вече от присъствието или защитата му.
Новиня поклати глава.
— Събуди го — каза Валънтайн — и го освободи. Новиня се замисли за всички гробове, край които бе стояла. Спомни си погребението на родителите си, дали живота си за спасението на Милагре от Десколадата по време на първата ужасна епидемия. Спомни си Нино, измъчван до смърт, одран жив от прасенцата, защото са си мислили, че така от тялото му ще израсте дърво; само че не бе израснало нищо освен болка в сърнето на Новиня — онази нощ беше отишъл в гората на пекениносите заради едно от нейните открития. И сетне Либо, измъчван до смърт по СЪЩИЯ начин като баща си, и пак заради нея, но този път защото не бе споделила с него откритието си. И Марсау, чийто живот беше дори по-мъчителен заради болестта, която го убиваше още от дете. И Ещевао, който остави сляпата му вяра да го поведе към мъченичеството, за да бъде един ден канонизиран за светец заедно с родителите й.
— Омръзна ми да изпращам хората — каза горчиво Новиня.
— Не виждам логиката. За нито един от всички хора, които си изгубила, не можеш да кажеш, че си го „изпратила“. Ти винаги си се държала за тях със зъби и нокти.
— И какво от това? Всички, които съм обичала, са ме изоставяли!
— Това не е извинение. Всеки умира. Всеки си отива. Това, което има значение, е съграденото заедно с тях, преди да те изоставят. Ти продължи работата на родителите си и на Пипо, и на Либо — и отгледа децата на Либо, нали? И те в определен смисъл са деца и на Марсау, нали? Някаква частичка от него е останала у тях, не е само лоша. Колкото до Ещевао, той създаде нещо наистина прекрасно със смъртта си. Вместо да го благословиш обаче, ти го намрази за това. Мразиш го, защото съгради нещо, по-ценно за него от самия живот. Задето обичаше Господ и пекениносите повече от теб. Ти още не искаш да ги пуснеш. Още си се вкопчила в тях.
— Защо ме мразиш за това? Може да не е съвсем вярно, но това е целият ми живот — да губя, да губя, да губя!
— Защо този път не пуснеш птичката на свобода, преди да е умряла в клетката?
— Представяш ме като чудовище! — изкрещя Новиня. — Как смееш да ме съдиш!
— Ако беше чудовище, Ендър нямаше да те обича — отвърна кротко Валънтайн. — Ти си велика жена, Новиня, с трагичен живот и много успехи, е много страдание. Сигурна съм, че историята ти ще бъде разказвана като сага след смъртта ти. Няма ли обаче да е по-добре да научиш нещо, вместо да играеш тази трагедия до края?
— Не искам още един обичан от мен човек да умре прел очите ми! — проплака Новиня.
— Кой е споменавал за смърт?
Вратата се отвори. На прага се появи Пликт.
— Какво става? — попита тя.
— Тя иска да го събудя — отвърна Новиня — и да МУ разреша да умре.
— Може ли да остана?
Новиня грабна чашата от шкафчето до креслото и плисна водата в лицето на Пликт:
— Изчезвай! Той е мой сега, не твой! Пликт бе твърде изненадана, за да отговори.
— Не е Пликт тази, която ти го отнема — каза тихо Валънтайн.