Не става — каза Царицата па кошера.
Какво можем да променим? — попита Човек. — Изградихме най-здравата мрежа, която е по възможностите ни. Събрахме се с теб и едни с други както никога преди и всички треперим, всички се тресем, сякаш вятърът танцува с нас и прави листата ни красиви пи слънчевата светлина, и светлината сте ти и твоите дъщери, и цялата ни любов към мъничките ни майки и скъпите пи неми дървета-майки е дадена на теб, наша царице, наша сестро, наша майко, наша най-вярна, съпруго. Как може Джейн да не вижда какво сме сътворили и да не поиска да стане част от него?
Тя не може да намери път към нас — обясни Царицата на кошера. — Изградена е наполовина от нашата същност, но отдавна ни е обърнала гръб, за да гледа Ендър, да му принадлежи. Тя беше нашият мост към него. Сега той е единственият й мост към живота.
Що за мост е това? Той самият умира.
Старата му част умира. Спомни си обаче, че той е човекът, който заобича и разбра най-добре пексниносите. Не е ли възможно от умиращото му младо тяло да израсне дърво, което да го прехвърли в третия живот, както прехвърля вас?
Не разбирам плана ти — призна Човек, — обичана моя царице.
Нямам план. Имам само надежда. Кажи тогава на какво се надяваш. Това е само мечта за надежда. Само усещане за догадка за мечта за надежда. Казвай.
Тя беше нашият мост към Ендър. Не може ли Ендър да бъде нейният мост към нас чрез вас? Тя прекара целия си живот с изключение па последните няколко години във взиране в сърцето па Ендър, в слушане на най-съкровените му мисли и неговата аюа придаваше смисъл па съществуването й. Ако той я извика, тя ще го чуе, дори да не може да чуе нас. Това ще я привлече към него.
В тялото, на което в момента той отделя най-голяма част от вниманието си, тоест младата Валънтайн. Там те ще влязат в двубой, без да го искат. Не могат да управляват заедно едно и също кралство.
Точно затова този усет за надежда е толкова крехък. Ендър обаче, обичаше и вас — теб, дървото-баща па име Човек, и вас, пекениноси, дървета-бащи, съпруги и сестри, и дървета-майки, всички, дори обикновените дървета на пекениноси, които никога не са били бащи, а само синове, той ви обича. Не е ли възможно тя да проследи филотичната връзка към вас и да достигне премита чрез вас? И не може ли да последва него и да намери пътя към пас? Ние сме способни да я задържим, да поберем всичко от нея, което не е в състояние да се вмести в младата Валънтайн.
Тогава Ендър ще остане жив и ще я вика.
Затова тази надежда е само сянка от спомен от преминаването на мъничко облаче пред слънцето, защото той трябва да я повика и да я доведе, и след това да избяга от нея и да я остави сама в младата Валънтайн.
Тогава той ще умре заради нея.
Ще умре като Ендър. Трябва да умре и като Валънтайн. Но може да намери път към Питър и да заживее там.
Това е тази част от него, която мрази — отбеляза Човек. — Той сам ми го каза.
Това е тази част от него, от която се страхува. Не е ли възможно обаче да се страхува от нея, защото това е най-силната му част? Най-стабилната сред всичките му лица?
Как можеш да кажеш, че най-силната страна на добър човек като Ендър е толкова разрушителна, амбициозна, жестока, безскрупулна?
Такива са собствените му думи за тази негова част, която оформи като младия Питър. Ала не показва ли книгата му, „Хегемона“, че точно безскрупулното у него е градивно? Нито той, нито Питър са жестоки заради самата жестокост. Проявили са жестокост само доколкото е било необходимо за задачата им, задачи, която е трябвало да изпълнят; за Ендър — спасяването на света от страшен враг, защото за такива ни е смятал тогава, а за Питър — да разчупи стените между народите и да превърне човечеството в една нация. И двете задачи отново идват на дневен ред. Открихме леговището на жесток враг, чужда раса, която Миро нарича „десколадори“, И трябва да заличим границите между човеци и пекениноси, между царици на кошери и пекениноси, между царици на кошери и човеци и между всички нас и Джейн, каквато и ди се окаже, тя — не се ли нуждаем отново от силата на Ендър и Питър, за да ни свърже ведно?
