Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Вярвах, че ще дойдат по-добри времена и дори ми е писано да доживея до тях, че тепърва ще настъпи времето на пълната публичност. А засега си избирах пътя на дългогодишното мълчание и потайния труд. По възможност да не правя нито една обществена крачка, да се оставя да ме забравят (о, ако можеха да ме забравят!…). Никакви опити за печатане. А аз самият — да пиша, да пиша. Че лошо ли е това? Изглежда ми мъдра линия. А това беше самоунищожаване.
После половин година и в „Новый мир“ не стъпих — нямаше какво да правя там. Цялата зима 1964/65-а работата ми спореше, с пълен ход пишех „Архипелага“, материалът от зековете започна да секва. Пришпорвайки съдбата, наваксвайки пропуснатия половин век, аз се втурнах към Тамбовска област да събирам остатъците от сведения за селските въстаници, които вече самите им потомци и роднини заучено наричаха бандити.
Гоненията срещу мен като че ли не се засилиха. След като ми бяха запушили устата по Хрушчово време, не ми натикваха парцала по-навътре.
И аз пак се разпасах, живеех като незастрашен: намислих да се преместя в Обнинск, близо до него си купих великолепна лятна виличка край р. Истия до село Рождество. Разкъсвах се да пиша и „Архипелага“, и да започна „Р-17“.
Впрочем новото ръководство изобщо се отличаваше с голяма предпазливост и много бавно решаваше или променяше каквото и да е. Чак през април 1965-а „агитпропът“, или как му викат, се сдоби с началник — Дьомичев. Но тъкмо тогава Твардовски беше в продължителен упадък, в болница и санаториум (чисто руски начин! от най-голямата безизходица, от напрежението и обидното си положение на издател той можеше за две, за три седмици, а тоя път и за два месеца да излезе по немислимата алкохолна ос на координатите в един свят, който не съществуваше за сътрудниците и служителите му, а за него беше напълно реален, и да се върне оттам, макар и с болно тяло, но с оздравяла душа). Чак през юли Твардовски за пръв път бил приет от Дьомичев. Срещата преминала доброжелателно и Дьомичев споменал, че би искал да види тоя Солженицин. Твардовски не знаел къде да ме търси и не обещал, но него ден мен ненадейно неудържимо ме затегли към „Новый мир“ — нека ми разправят, че нямало предаване на мислите и волите. Оттам А. Т. веднага се свърза по телефона и за другия ден, 17 юли, ми бе определена среща.
Почти цялата редакция седеше в кабинета. Отдавна не бях ги виждал всичките и ми се стори чуждо и скучно с тях. В главата ми бяха „Архипелагът“ и Тамбов от 1921 година, а те в един глас ми искаха „разказчета, които стават за печат“, като че ли „публикуването на нещичко“ мое след двегодишно прекъсване (и в знак на лоялност към новото ръководство) сега било „много важно“.
За тях и за лоялния „Новый мир“ — разбира се, да. А за мен едно „разказче, което става за печат“, би означавало опорочаване на името ми. Силата на положението ми беше в чистотата на моето име от сделки — и трябваше да го пазя, та ако ще и още десет години да мълча.
Освен туй всички те (подир Твардовски, наистина; това беше очевидно, как единодушно подкрепяха мнението на шефа си и по най-дребните въпроси) настояваха за утрешната среща да съм обръснел неотдавна пуснатата си брада. Аз, независимият и безпартиен руски писател, отивайки да се представя на началника на партийния агитпроп, трябвало (откъде накъде изобщо? защо?) непременно да приема онзи безлик вид, с който са свикнали в партийния апарат. И толкова сериозно ме убеждаваха в това, като че ли си нямаха по-важна работа в редакцията. Аз три-четири пъти се измъквах (разбира се, без да споменавам за партийния апарат) — тогава взеха да настояват да не съм ходел с лекомислената си апашка риза, хем извадена над колана, а с черен костюм и вратовръзка — в най-голямата юлска жега! (Разбира се, тъй и не отидох.)
Опитах се да си поприказвам с А. Т. на четири очи, но нищо не излезе. Той беше възбуден и дори окрилен от това, че са разговаряли любезно с него, и възлагаше големи надежди на утрешната ми среща: че от нея щяло да се заздрави и моето положение, и новомировското.
А аз тръгнах за срещата с такава задача: да удължа колкото може повече съвместното съществуване в патова позиция. Аз ни най-малко не съм опасен за вас — затуй ме оставете на мира. Работя много бавно, почти нищо не съм написал освен онова, което е отпечатано или се редактира в момента. И в края на краищата аз съм математик и съм готов да се върна към тази си професия, след като литературата не ме изхранва.