Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
Жилбер се освободи от гънките на роклята на цветя, обърна глава през рамото й и коленичи на свой ред на предната седалка, търсейки с жадни очи госпожица Дьо Таверне сред всички изкачващи се дребни фигури.
Стори му се, че е разпознал Никол по шапчицата.
— Ето, госпожо — каза кочияшът, — какво да правим сега?
— Трябва да ги изпреварим.
— Да ги изпреварим е невъзможно, госпожо. Не можем да изпреварим дофината. Чумата да го вземе! Ще ни изпратят в каторга!
— Слушай, приятелю, оправяй се, както можеш, но аз трябва да ги задмина.
— По дяволите! Ще караме след тях до Витри! Там, ако Нейно кралско величество спре, ще помолим за разрешение да минем.
— Да, но ще попитат коя съм и ще разберат… Не, не, така не става. Да измислим нещо друго.
— Госпожо — каза Жилбер, — да тръгнем по някой заобиколен път около Витри, така ще минем пред госпожа дофината, без да сме проявили липса на уважение към нея.
— Момчето е право — извика младата жена. — Кочияш, няма ли заобиколен път?
— Закъде?
— Закъдето и да е, само да изпреварим госпожа дофината.
— А! Всъщност — рече кочияшът — тук надясно е пътят за Марол, който минава покрай Витри и се свързва с главния път при Ла Шосе.
— Браво! — извика младата жена. — Така ще направим!
— Но — каза кочияшът — госпожата знае, че постъпвайки по този начин, аз удвоявам пътя си.
— Получавате два луидора, ако сте при Ла Шосе преди дофината.
— Госпожо, не се ли страхувате, че каретата може да се счупи?
— Не се страхувам от нищо. Ако се счупи, ще продължа на кон.
Кочияшът удържа на думата си. Направи всичко, което е по възможностите на един човек да счупи каретата, но и да пристигне навреме. Двайсет пъти Жилбер скачаше върху спътницата си, двайсет пъти тя от своя страна падаше в ръцете му. Той успя да бъде учтив, спази благоприличие. Знаеше да владее усмивката си, когато казваше на младата жена, че е много красива.
Близостта сама се поражда от самотата и дупките на пътя — след два часа на Жилбер му се струваше, че познава спътницата си от десет години, а от своя страна младата жена — че познава Жилбер от рождението си.
Около единадесет часа достигнаха главния път от Витри към Шалон. Един куриер, когото разпитаха, им каза, че дофината не само закусва във Витри, но се почувствала толкова уморена, че щяла да си почине два часа. Добави, че е изпратен към следващото място за смяна, за да предупреди сменящите конете да бъдат готови към три-четири следобед.
Тази новина изпълни с радост пътничката. Тя даде на кочияша двата обещани луидора и се обърна към Жилбер.
— Честна дума! Ние също ще ядем при следващата смяна — каза тя.
Но бе вече предрешено, че Жилбер отново няма да яде и на това място.
21.
В която се запознаваме с един нов герой
На върха на хълма, който каретата изкачваше, се появи селцето Ла Шосе, където трябваше да сменят впряговете. То се състоеше от къщи, разположени в прекрасен безпорядък, покрити със слама и построени поради каприза на обитателите си по средата на пътя, до една гора, близо до извор, и следваше големия ручей, за който говорихме, ручея, върху който пред всяка къща имаше мостове или дъски.
Но сега-засега най-забележителното нещо в това хубаво малко селце беше един мъж, който, закован по средата на пътя по долното течение на ручейчето, сякаш бе получил знак от някаква висша сила и прекарваше времето си, като ту следеше с поглед главния път, ту наблюдаваше прекрасен сив кон с дълга грива. Този кон бе вързан за една от къщурките. Той отмяташе глава и от тези движения подът трепереше. Сякаш беше нетърпелив, но бе извинен за това от седлото, което носеше на гърба си — ясно бе, че чака господаря си.
От време на време странникът, уморен, както вече казахме, от дългото безрезултатно наблюдение на пътя, се приближаваше към коня, прокарваше ръката си на познавач по якия му гръб или се опитваше да го щипне с върха на пръстите си по петнистите крака. Накрая, не виждайки да идва нещо, той почука по капака на прозореца на къщурката.
— Хей, има ли някой? — извика той.
— Кой чука? — попита мъжки глас.
И капакът на прозореца се отвори.
— Господине, ако продавате коня си, вече сте намерили купувач — каза чужденецът.
Подаде се мъж на около четиридесет години, едър и силен, с червендалесто лице, синкава брада, мускулести ръце под широк маншет от дантели. Носеше обшита с галон шапка, поставена накриво по модата на провинциалните офицери, които искат да плашат парижани. Странникът почука пак. После, губейки търпение, каза: