Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Колко сте благородна, Женевиев! — възкликна Морис. — Колко сте деликатна!…
— Ах, гражданко, гражданко! — извика един от колегите на Морис, който ядеше съвсем наблизо хляб с колбас. — Нека вие да бяхте затворниците и нека вдовицата Капет да бе проявила любопитство да ви види — тогава щяхте да разберете дали тя щеше да се колебае да задоволи своя каприз, мръсницата му с мръсница!
Женевиев обърна очи към Моран, за да разбере какво впечатление са му направили тези думи. Морис настръхна. Странна светлина блесна в очите му, ръцете му се свиха в юмруци. Но всичко това трая толкова късо време, че освен Женевиев друг никой не успя да го забележи.
— Как се казва този офицер? — попита Женевиев.
— Гражданинът Марсево — отвърна кратко Морис.
И после прибави, за да се извини и за себе си, и за грубостта на Марсево:
— Той е каменоделец!
Марсево чу и остро погледна Морис.
— Хайде, хайде — обади се съпругата на Тизон, — свършвай по-скоро с колбаса и виното, искам да помета!
— Е, ако ям сега — изръмжа офицерът, — то вината е в австрийката. Ако тя можеше да ме убие на десети август, нямаше да ме пощади. Но за сметка на това какъв юнак ще бъда, и то от първите редици, когато я накарат да кихне в торбата!…
Моран пребледня като мъртвец.
— Хайде, гражданино Морис — обади се Женевиев, — изпълнете обещанието си и ни заведете на друго място, откъдето ще можем да видим кралицата. На мен ми се струва, че тук самата аз съм затворничка. Това място ме кара да се задушавам!
Морис поведе Женевиев и Моран. Часовите, предизвестени от Лорен, ги пускаха.
Той ги настани в тясно коридорче, през което кралицата, госпожа Елизабет и кралската дъщеря непременно щяха да минат, ако поискаха да се качат на терасата.
Тъй като разходката на кралицата бе определена за десет часа, а до десет оставаха още няколко минути, Морис не само че не остави сами приятелите си, но за да не се повдигне някое неоснователно обвинение срещу му, извика и гражданина Агрикол.
Часовникът удари десет.
— Отворете! — чу се от долу. Бе гласът на генерал Сантер. Войниците взеха пушките си, затвориха решетките, часовите приготвиха оръжието си. Из целия двор се разнесе дрънчене на желязо, последвано от стъпки по калдъръма. Това направи огромно впечатление на Моран и Женевиев и Морис забеляза, че и двамата силно пребледняха.
— Какви предпазни мерки, и то само заради три жени! — прошепна Женевиев.
— Да — рече Моран и се опита да се засмее. — Ако бяха на наше място онези, които се опитват да ги освободят, и видеха това, което виждаме ние, щяха да се отчаят напълно!
— О — каза Женевиев, — сега се убеждавам, че те никога няма да успеят да избягат от тук!
— И аз се надявам да не избягат — обади се и Морис. Като се наведе над перилата, той добави:
— Внимание, идват!
— Покажете ми коя е кралицата — рече Женевиев. — Аз не я познавам…
— Двете, които вървят отпред, са дъщерята и сестрата на някогашния крал — рече Морис. — Онази, която ги следва, жената с кучето, е Мария Антоанета.
Женевиев направи стъпка напред. Моран, вместо да погледне надолу по стъпалата, се прикова към стената.
Устните му бяха по-бледи от камъните на кулата.
Женевиев приличаше на ангел с бялата си рокля и красивите си чисти очи. Този ангел сякаш очакваше затворничките, за да освети техния горчив път и мимоходом да влее малко радост в душите им.
Госпожа Елизабет и дъщерята на краля минаха, като хвърлиха по един зачуден поглед на гостите. На госпожа Елизабет като че ли й мина през ума, че тези хора може би са приятелите, за които известяваше сламчицата в ъгъла на коридора. Тя се обърна живо към принцесата и като й стисна ръката, пусна кърпичката си на земята, сякаш с цел да предупреди и кралицата.
— Сестро — рече тя, — кърпичката ми падна. Моля ти се, вземи я!
Тя продължи напред.
Кралицата явно бе болна. Издаваше го нейното тежко дишане и острата кашлица, която от време на време раздираше дробовете й. Съзнанието й бе изпълнено от известно време с една картина: паркът на двореца, куклен театър, шляещи се безгрижно аристократи, шушукащи, пийнали… Куклен театър. Кога беше това? Беше ли? Каква беше комедията?
Мария Антоанета се наведе и вдигна кърпичката, която бе паднала пред нозете й. Но мъничкото й кученце, по-бързо от нея, я грабна и се завтече към нея. Това кученце. И то ли помнеше комедията? Не беше ли всичко една безкрайна комедия?