Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Тя никога не е виждала гражданката Капет — отвърна вместо нея Морис. — И иска да я види…
— Да — рече Сантер, — иска да я види, докато още не са я… Той не довърши фразата си, но направи недвусмислен жест сръка.
— Именно — каза хладно Морис.
— Добре — рече Сантер. — Но внимавай само да не я види никой, тъй като това може да послужи за лош пример. Веднага, ще я тикнат в затвора! Внимавай!
Сантер наново стисна ръката на Морис, направи дружески, но едновременно с това снизходителен поклон пред Женевиев и продължи пътя си.
След като изгледаха няколко упражнения, които войниците направиха в тяхна чест, след маневрите с топовете, глухият екот 1 от колелетата на които сякаш беше предназначен да всява страх у хората, Морис хвана Женевиев за ръка и последвани от Моран, те приближиха вратата, откъдето Лорен с цяло гърло командваше батальона си.
— Охо! — възкликна Лорен. — Я виж ти, Морис! Виж го само каква жена води със себе си!
— Е, гражданино адютант?! — рече капитанът.
— Ей сега, ей сега — каза Лорен и се обърна към войниците. — Внимание, лявото рамо напред, марш!
Тъпаните забиха, ротите заеха местата си и Лорен се завтече към гостите.
Размениха си любезности.
Морис представи Лорен на Женевиев и на Моран.
Последваха обяснения.
— Да, да, разбирам — каза Лорен. — Ти искаш да се намери някакъв начин гражданинът и гражданката да влязат да разгледат затвора. Това е най-лесното нещо. Аз ей сега ще направя смяната и ще наредя на часовите да ти разрешат да минеш заедно с гостите.
Десет минути подир туй Женевиев и Моран влязоха с тримата офицери и застанаха до прозорците на кралицата.
XX
Кралицата току-що бе станала от леглото. Цели три дни вече бе болна и сутрин се излежаваше до по-късничко. Сега, след като сестрата на нейния мъж й бе казала, че утрото е прекрасно, тя беше на крак и поиска разрешение да се качи на терасата и да глътне чист въздух с дъщеря си. Разрешиха й без никакви затруднения.
Имаше още една причина, която я беше накарала да поиска да се качи горе. Преди време, само веднъж, тя беше съзряла сина си в парка. Но още при първия знак, който си бяха разменили майката и синът, Симон принуди детето да се прибере веднага в стаичката си.
Въпреки всичко тя го беше видяла, а това не бе малко за нея. Клетото дете й се беше сторило изключително бледно и слабичко. Освен това то беше облечено като дете от простолюдието, с карманьола и дълъг панталон. Все пак оставили му бяха хубавата руса косица.
Да можеше да го види поне още веднъж, каква радост щеше да бъде за нейното майчино сърце!…
Но и това не бе всичко.
— Сестро — казала й беше Елизабет преди няколко дни, — ти се сещаш, че в един ъгъл в коридора открихме забита сламчица. На нашия таен език това значи, че трябва добре да внимаваме какво става наоколо, и че съвсем скоро тук ще дойде наш човек.
— Да, наистина — беше отговорила кралицата, която все още се надяваше само заради дъщеря си.
При изпълнението на служебните формалности късметът помогна на Морис да услужи на Женевиев още по-лесно, отколкото самият той бе предполагал. Падна му се да бъде в дневната стража, а на Марсево и Агрикол — през нощта.
Старият караул предаде протоколите на управителния съвет и си отиде.
— Какво виждат очите ми, гражданино офицер — рече съпругата на Тизон, когато дойде да поздрави Морис. — Вие водите гости, които искат да видят нашите гълъби. Дяволите да го вземат, само аз вече не мога да виждам горката Софи!
— Тези гости са мои приятели — отвърна Морис. — Те никога не са виждали някогашната кралица и искат да я зърнат с очите си.
— О — възкликна жената, — от тук те ще могат да я видят прекрасно.
— Да — рече Моран. — Само че, забележи, Женевиев, ние ще приличаме на онези жестоки в любопитството си хора, които ходят по затворите и се радват на мъките на затворниците.
— Не е ли по-добре да изпратите тези приятели да чакат при горната стълба? Днес вдовицата ще се разхожда горе заедно със зълва си и дъщеря си. Ах! — възкликна наново жената. — Споменах дъщеря и веднага ми дойде наум, че кралицата не я разделят от децата й, а мен от моята Софи — да! При това без да съм виновна за нещо. Ах, проклети аристократи! Каквото щете да казвате, за тях все има милост!
— Нима нея не я разделиха от сина й! — възрази Морис.
— Ох, да бях имала син и аз — прошепна ключарката, — може би нямаше толкоз да жаля по дъщеря си!
Женевиев и Моран си размениха няколко погледа по време на разговора.
— Приятелю — рече тя на Морис после, — тази гражданка има право. Струва ми се, че ще изпитвам по-малко отвращение от собственото си любопитство, ако ме сложите да видя как минава Мария Антоанета отдругаде, вместо да се взирам в нея през тези прозорци. Ако останем тук, ще бъде еднакво унизително и за нас, и за нея…