Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
Има мигове, когато човешкото сърце е твърде мъничко, за да обхване радостта или скръбта, които изживява умът.
— Ах, какъв прелестен ден! — възкликна Моран.
Морис учудено се обърна. За пръв път чуваше подобно възклицание от този постоянно унесен в нещо свое си човек.
— О, да, наистина, прекрасен ден — рече Женевиев, като се облегна още по-силно на лакътя на Морис. — Дано небето остане до вечерта все така чисто и безоблачно, както е сега!
Морис веднага приписа тези думи към своята сметка и радостта му нарасна още повече.
Моран погледна изкосо Женевиев през зелените си очила, но изражението му говореше за пълна признателност. Може би и той бе приел думите й в своя чест.
Така те минаха по малкия мост на улица Жюиври, после по мостчето на Нотър Дам, а след това тръгнаха по площада пред Градския дом, прекосиха улица Бар дьо Бек и улица Сен Авоа. Колкото по-приближаваха Тампъл, толкова стъпките на Морис ставаха по-леки, докато, напротив, крачките на неговите спътници ставаха все по-тежки.
Когато стигнаха до ъгъла на Виейз Одриет, някаква цветопродавачка съвсем ненадейно прегради пътя им и им поднесе препълнената си кошница.
— Какви великолепни цветя! — възкликна Морис.
— Прекрасни са наистина — съгласи се дамата му. — Явно онези, които са ги отгледали, не са имали никакви грижи освен тях, виждате ли колко са свежи…
Думите сладко проникнаха направо в сърцето на момъка.
— Мой красив офицерю — рече цветопродавачката, — купи няколко стръка за тази гражданка. Тя е облечена в бели дрехи, тези червени цветя отлично ще й подхождат. Бялото и червеното са в прекрасно съчетание. Тя ще закичи китката на сърцето си и тъй като нейното щастие е твърде близо до твоя лакът, всичките тези цветове ще образуват националното знаме!
Цветопродавачката бе млада и хубава и изрече комплиментите с вдъхновение. Словата й легнаха точно на място, да ги беше подбирала нарочно, пак нямаше така да подхождат на цялата ситуация. Освен това в цялата тази работа имаше някаква символичност: цветята твърде приличаха на онези, увехналите, в дома на Женевиев.
— Да — рече Морис, — ще купя този букет. Този букет, чуваш ли? Не желая никакви други цветя!
— О, Морис — каза Женевиев, — в градината ми има толкова много цветя!…
Възражението беше изречено с половин уста. Очите на Женевиев казваха, че от всичко на света в този момент най-много й се иска да сложи букетчето на гърдите си.
Морис го взе.
— Ето ти — каза той на момичето и хвърли в кошницата му една банкнота от пет франка. — Ето това е за теб!
— Благодаря, мой прекрасни офицерю — отвърна цветопродавачката. — Благодаря ти петкратно!
Тя продължи пътя си, добила кураж от щедростта на Морис. По време на пялата сцена, която бе траяла няколко секунди и на вид бе тъй простичка, Моран залитна и на няколко пъти избърса челото си с ръка. Женевиев бе трепнала и силно пребледняла. Тя пое с разтреперени ръце букетчето от момичето и го поднесе към лицето си не толкова за да го помирише, колкото да прикрие вълнението си.
Оттук нататък пътуването продължи все тъй весело, поне за Морис. Радостта на Женевиев беше пресилена, колкото до Моран, неговите чувства се изразяваха по странен начин: той въздържано въздишаше, смееше се, бълваше солени шеги.
Пристигнаха в Тампъл в девет часа.
— Ей сега идвам — рече Морис и остави Женевиев под грижите на Моран.
Морис не се и опита да избегне ръкуването със Сантер. Дружбата с този човек по онова време бе от най-търсените.
Като видяха човека, който при обезглавяването на краля бе дал заповед да бият тъпаните, Моран и Женевиев настръхнаха.
— Коя е тази хубава гражданка? — попита Сантер. — И какво търси тя тук?
— Това е съпругата на храбрия гражданин Димер — отвърна Морис. — Ти, гражданино генерал, сигурно си чул нещо за този храбър гражданин..
— Да, да, чувал съм — рече Сантер, — той има кожарска фабрика и е капитан в легията „Виктор“.
— Да.
— Я виж ти каква хубавица! Ами онуй говедо, което я придружава?
— Това е гражданинът Моран, съдружник на мъжа й и войник в ротата на Димер.
Сантер се приближи до Женевиев.
— Добър ден, гражданко.
Женевиев направи усилие да бъде учтива.
— Добър ден, гражданино генерал — усмихна се тя подчертано любезно.
Сантер се зарадва и на усмивката, и на обръщението, което тя беше използвала.
— Какво търсиш тук, хубава патриотко? — попита той.