Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
Като направи още няколко крачки, кралицата се озова пред Женевиев, Моран и младия офицер.
— Ох, цветя! — възкликна тя. — Откога не съм виждала цветя! Какво благоухание излъчват те и колко сте щастлива да ги носите в ръка, госпожо!
Женевиев опря ръка в лакътя на Морис. Тя потръпна от болката в гласа на кралицата. Протегна другата си ръка, за да поднесе букетчето на кралицата, и се усмихна мъчително. Мария Антоанета изправи глава, погледна я и едва забележима червенина обагри безцветното й чело.
Подтикнат от уставна покорност пред правилника, Морис вдигна десница да спре ръката на Женевиев.
Кралицата нерешително стоеше пред тях. Но като разпозна в младия офицер Морис, същия онзи пазач от охраната, който се отнасяше към нея строго, но и почтително в същото време, запита:
— Забранено ли е, господине?
— Не, не, госпожо — рече Морис. — Женевиев, можете да й дадете букета си…
— Благодаря, благодаря ви, госпожо! — извика кралицата. Бе олицетворение на самата признателност.
Като направи поклон, изпълнен с вежлива нежност, Мария Антоанета протегна тънката си ръка и си избра едно цветенце от букетчето на Женевиев.
— Вземете всичките цветя! Вземете ги, госпожо! — свенливо и плахо прошепна Женевиев.
— Не — кралицата се усмихна очарователно. — Този букет може би ви е даден от някой скъп на сърцето ви човек, не искам гда ви лишавам от него!
Женевиев потъна в руменина и това накара кралицата да се усмихне.
— Хайде, гражданко Капет — рече Агрикол, — продължавай по пътя!
Кралицата повторно се поклони и продължи да се изкачва по стъпалата. Преди да се скрие от погледа им съвсем, тя се обърна и каза:
— Колко приятно мирише това цвете и колко е хубава тази жена!
— Мен изобщо не ме видя! — прошепна Моран, който почти бе коленичил в тъмното и наистина не беше привлякъл погледа на кралицата.
— Но все пак вие я видяхте, нали? — рече Морис, двойно щастлив: първо, заради зрелището, което бе осигурил на приягелите си, и второ, заради удоволствието, дребното удоволствие, което бе доставил на нещастната затворничка. — Ох, да, да! — каза Женевиев. — Аз я видях твърде добре.
Още сто години да живея, няма да я забравя!
— Как ви се стори тя? — полюбопитства Морис.
— Много е хубава.
— А на вас, Моран?
Моран не отвърна, сплете ръце.
— Я ми кажете — прошепна усмихнат Морис в ухото на Женевиев, — вашият Моран да не би да е влюбен в кралицата?
Женевиев се сепна, но бързо се овладя.
— Право да ви кажа — отвърна тя също усмихната, — вижда ми се твърде вероятно работата да е такава.
— Вие още не ми казвате как ви се стори кралицата — настоятелно повтори Морис.
— Твърде бледа — отвърна Моран. — Твърде бледа…
Морис хвана ръката на Женевиев и я поведе надолу към двора. Когато слизаха по тъмната стълба, усети, че тя като че ли му целуна ръката.
— Какво е това — рече Морис. — Какво значи това? Бе силно объркан.
— Това значи, Морис — отвърна му тя, — че аз никога няма да забравя, че заради един най-обикновен мой каприз вие изложихте себе си на опасност!
— О — възрази Морис, — твърде преувеличено е, Женевиев. Всъщност знаете, че очаквам от вас чувство, много по-различно от признателността!
Женевиев го стисна нежно за лакътя.
Моран, който вървеше подире им, не преставаше да залита.
Стигнаха двора. Лорен пое от Морис двамата посетители и ги пусна да излязат извън стените на Тампъл.
Преди да се разделят, Женевиев помоли Морис да обещае, че на следния ден ще иде у тях.
XXI
Морис се върна на поста си с преизпълнено от небесна радост сърце. Той завари жената на Тизон да плаче.
— Какво ви е? — попита.
— Яд ме е — отвърна ключарката.
— На какво?
— Няма справедливост за сиромасите — рече жената в отговор.
Не разбирам какво искате да кажете. Вие сте богат, вие имате състояние, идвате тук само за един ден и аз ви позволявам да приемате на гости красиви жени, които подаряват букети на австрийката. А аз самата, която непрекъснато гния в този зандан, не получавам разрешение да се срещна със собствената си дъщеря. Морис пусна в ръката й една банкнота от десет франка.
— Ето — каза той, — вземете, добра ми гражданко Тизон. Вземете това и имайте добро сърце. Но, Боже Господи, та австрийката няма да остане още дълго време жива!
— Десет франка — отбеляза ключарката. — Това е твърде бедно от твоя страна. Но вместо тези пари бих предпочела някое украшение за косите на горката ми дъщеря.
Едва изрекла тези думи и Морис откри, че до тях е застанал Симон. Той бе видял банкнотата в ръцете на ключарката и бе чул целия разговор.