Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)

А какво невидимо богатство от предишни житейски съдби се бе наслоило върху настоящите удоволствия на града! Докато се разхождаше по улиците, той бе изненадан от своето собствено щастие. Бе очаквал да е тъжен, гузен, отегчен. Вместо това, дните му бяха уютно запълнени е неговите списъци от задължения, с търсенето на храна и кухненски принадлежности, с изнамирането на такива проблематични заместители на съпруга като автоматична пералня за обществено ползване, където умислени студенти четяха задълбочено Хесе и се почесваха по брадичките, докато дрехите им се въртяха в един безкраен водовъртеж, или пък млади, чернокожи домакини тихичко си тананикаха, докато сгъваха бели, ленени чаршафи. Какво неочаквано удоволствие — да се прибираш в тъмното вкъщи, притиснал до гърдите си наръч чисти дрехи, топли като пресен хляб. Той се почувства трезвен, ободрен и извинен за Часа, когато щеше да гаврътва своето второ питие-аперитив преди вечерята из крайните квартали, претъпкани с хора, отдадени на почивка след работа. Харесваше му да носи храна у дома, да си достави удоволствието да готви месо и след това всичкото да изяжда сам, докато радиото гали слуха му с Бах или Бекет, а насреща му се взира разтворена книга, подпряна на стойката за четене, която си бе купил наскоро. Изпитваше трепетно вълнение от странната „игра“ да консумира ястия, малко преди да са се развалили, или да пие мляко, малко преди да е прокиснало. Беше му приятно да чува бученето на самолети сред кафявото нощно небе — владение на един втори, по-тънък град, наложен отгоре върху земния си първообраз, или да се заслушва в песента на полицейските сирени, тръгнали да спасяват някого в беда, която нямаше нищо общо с него. И все пак, това не можеше да продължава вечно — такова щастие. Бе някаква интермедия, празник — само един-единствен, странно пречистващ, праволинеен, изпълнен с достойнство, макар и понякога помрачаван от пристъпи на внезапен страх и дезориентация: Всеки час трябваше да бъде предварително ангажиран, за да не може да се провали. Той се движеше като воден бръмбар, като подскачащо камъче върху гладката равна повърхност на своя нов живот. Ходеше където му скимне. Веднъж отиде до основите на синия небостъргач — неговият другар и свидетел. Бе ужасно. Безброй дъски, скелета и разкопани основи за кабели, пазени от лаещи полицаи, ограждения за минувачите с цел предпазване от падащи стъкла, собствениците, хвърлили вече милиони в тези основи и загубили още повече от съдебни процеси. Товарни камиони и всевъзможни техники, задръстили всичко наоколо в привиден хаос По-долните етажи бяха изцяло опаковани в шперплат — с цвят на злокобно черно. Сградата, толкова прекрасна във въздуха, в основата си стоеше като стърчаща над земята, уродлива коренова система. Ричард се отказа да минава повече по този път.