Като пепел във вихъра

Коул вдигна ръка, за да направи знак на останалите, че ще се отдели за момент от патрула и насочи коня си към двора пред дървената къщичка.

— Към имението ли принадлежиш? — попита той чернокожия.

— Преди принадлежах, но сега съм свободен — заяви Саул.

— Да си виждал едно момиче, което по-рано е живяло тук? Някоя си Алена?

— Доста време как я няма, сър. Само семейство Гилът, дето живеят надолу по пътя, са още тук. Другите бели или са мъртви, или са се преселили.

— Значи наистина не си виждал момичето? — настояваше Коул.

— Всички хора, като минават оттук, питат за нея, и аз все така им казвам — отвърна Саул, повдигайки рамене. — И вие ли искате да спечелите наградата за главата й, мистър?

Коул се огледа разочарован.

— Глупости. Кажи й, ако я видиш, че Коул Лейтимър е бил тук и че няма да се предам така лесно.

С тези думи той обърна коня си и се насочи по алеята към господарската къща. При вида на солидната постройка той донякъде разбра омразата на Алена към янките. Това беше друг свят. Той си представи момичето, лудуващо с братята си пред къщата. След това му се яви друго видение — очи, пълни със сълзи, стройно, младо женско тяло в ръцете му… На Коул му се струваше, че споменът за нея ще го преследва вечно. Никога нямаше да се освободи от него, щеше да го носи винаги в съзнанието си. Когато съзря големия червен кръст на входната врата, у него се надигна гняв. Мили Боже! Та момичето едва понасяше вида на кръв! Как можеше тогава да бъде обявена за убийца?

Изведнъж Коул се почувства тъжен и безсилен. С какво удоволствие би се запознал със семейство Макгарън, в което се беше родило такова очарователно създание като Алена. Но те всички бяха или мъртви, или отнесени от вихъра на войната.

Капитанът тъкмо се канеше да обърне коня си и да се връща, когато през отворената врата на една барака погледът му попадна върху странна кола. При по-внимателен оглед колата се оказа катафалка. Коул скочи от седлото и се приближи с любопитство. Повдигна капака на ковчега, който се намираше в катафалката, и с облекчение установи, че е празен. Колелата бяха покрити с твърда червеникава кал. Постепенно в главата на Коул се оформи следната картина: той видя как катафалката се появява в здрача, а на капрата седи стройно момче. Това беше! Тя се беше преоблякла отново като момче!

Той се метна на коня си и в бърз галоп пое след патрула. На територията на врага не беше за препоръчване да се отдалечава много от групата.

Когато капитанът премина покрай скривалището й, Алена затаи дъх. Едва след като той сви отзад към главната алея, се отпусна. Не можа да устои на желанието си да провери катафалката. Още отдалече различи бялото листче, пъхнато под вратата й. Алена го разгърна и в продължение на няколко секунди се взира в бележката, която съобщаваше за предстоящата продажба на Брайър Хил. Името на предателката Алена Макгарън се набиваше на очи с дебелия шрифт. На гърба беше написано на ръка: