Любимият непознат
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любимият непознат». Краткое содержание книги:
— Извинете, господа… — каза един дрезгав глас зад тях. — Някой от вас да е мистър Уингейт?
Те се обърнаха и видяха един просяк. Дрехите му бяха мокри и парцаливи, ботушите — толкова износени, че върховете им се бяха обърнали нагоре.
— Аз съм мистър Уингейт — рече Аштън.
Скитникът обърса носа си с ръкав посочи изгорелия склад.
— Ако случайно имате някоя излишна монета, бих могъл да ви кажа как започна пожарът.
Аштън опипа джобовете си и видя, че са празни. Управителят също не намери пари и се извини с вдигане на рамене.
— Май съм се облякъл твърде бързо.
— Ще ви се издължа друг път — предложи Аштън.
— Е, добре, тъй като вие лично ми обещавате, приемам думите ви, мистър Уингейт. Мисля, че съм длъжен да говоря.
— Какво искате да кажете?
Просякът се изкиска тихо.
— Вече доста време спя в старата ви барака. Прескачах през счупения прозорец отзад и си намирах някоя мека бала памук. Вътре винаги беше сухо, дори уютно, особено в нощ като тази.
— Казахте, че можете да ни обясните как е започнал пожарът — настоя Аштън.
— Да, сър, сега ще обясня. Тъкмо легнах да поспя, когато изведнъж чух гласове отвън пред счупения прозорец. Е, разбирате, че се стреснах и се приближих, за да чуя по-добре. Всичко ми стана ясно. Онези искаха да подпалят бараката. Идеята да изгоря в пламъците, не ми допадна особено. При тая мисъл за малко да си глътна езика, ама как да избягам, като негодниците обикаляха още пред бараката?
— Колко души бяха — попита Аштън.
— Трима, може би четирима. Единият съм го мярвал в кръчмата, поне така си мисля. Вън беше доста тъмно, докато не блесна светкавица и тогава видях, че на най-високия му липсват два пръста на лявата ръка. Е, това ме подсети, че съм виждал вече тоя мръсен стар побойник долу в кръчмата.
— Вие казахте, че са били трима-четирима — продължаваше да разпитва Аштън.
— Даа… — Мъжът се почеса по брадясалата физиономия. — Единият беше нисък и дебел… доста издокаран… а лицето му все потрепваше нервно.
Аштън хвърли поглед към Джъд.
— Досущ като нашия приятел Хоръс Тич.
Негърът замислено смръщи чело.
— Че на него стиска ли му да участва в такава работа?
— Ако Марелда го е изкомандвала, всичко е възможно — отвърна презрително Аштън.
— И мислите, че е направил това, за да си отмъсти?
— Не знам, но ще разбера. Ще дойдеш ли, Джъд?
Джъд се ухили широко.
— Че как иначе?
Уилабел пристъпваше колебливо и нервно подръпваше престилката си, докато господарката й не я погледна. Лиарин никога не беше виждала икономката толкова смутена и интуицията й подсказваше, че тя не е дошла заради някаква дреболия.
— Какво има, Уилабел?
— Мисис… — Тъмните очи на негърката бяха загрижени и тя заговорих нежелание: — Този човек, дето твърди, че ви е татко, чака долу и иска да ви види.
Сякаш нечия студена ръка сграбчи сърцето на Лиарин. Мътната сива светлина на дъждовната утрин не бе успяла да засенчи спомена за последните часове с Аштън, но приятното чувство сега внезапно се смени с униние.
Уилабел попита с надежда в гласа:
— Да му кажа ли да дойде по-късно, когато господарят се върне?
Лиарин стана иззад малкото писалище и почувства, че гърлото й се стяга, но успя да запази самообладание.
— Не, Уилабел. Ще чуя какво има да ми каже. Длъжна, съм да го направя.
Икономката вдигна очи към небето.
— Още като се събудих отзарана, си знаех, че няма да е хубав тоя ден — промърмори тя. — Първо изгоря складът, а сега дойде тоя човек, и то когато господарят не си е вкъщи.
— Не се тревожи, Уилабел — успокои я Лиарин. — Кажи му, че ей сега ще сляза долу.
— Да, мадам — отвърна мрачно икономката и се заклати към вратата. Когато влезе в салона, установи, че неканеният гост вече си е налял чаша бренди и е запалил една от пурите на мистър Уингейт. Това нахалство развали още повече настроението на Уилабел. Тя сърдито изгледа натрапника и сковано съобщи:
— Господарят не е вкъщи, но господарката каза, че ще слезе веднага.
— Кога ще се върне мистър Уингейт?
— Не знам — процеди Уилабел, — но колкото по-скоро, толкоз по-добре.
Робърт Самъртън вдигна въпросително вежди.