Любимият непознат

Белокосият мъж се обърна и хвърли изненадан поглед към Малкълм. Синклер застана до него и го прегърна утешително през рамо.

— Лианор — каза тихо той, като че не искаше да я стресне, — това е твоят баща, Робърт Самъртън.

Лиарин се огледа за помощ:

— Вярно ли е? — попита тя Аштън, сякаш че се надяваше, че той ще отрече.

Той усещаше, че всички го гледат и можа само да поклати глава:

— Съжалявам, любима, не мога да отговоря на твоя въпрос. Никога не съм виждал баща ти.

— Може би това ще помогне да ви убедя в правотата на твърдението ми — каза Малкълм и подаде на Аштън листовете. — Това са документите, от които се вижда, че Лианор и аз сме се венчали преди две години.

Аштън разгледа внимателно листовете и установи, че действително съдържаха потвърждение за брака. Той ги върна на Малкълм.

— Аз разполагам с подобно свидетелство, което узаконява бракосъчетанието ми с Лиарин. Обаче нито вашият, нито моят документ доказват коя е тя.

Очите на Малкълм засвяткаха от зле прикриван гняв, когато посочи белокосия мъж.

— Но това е баща й.

— Може би — рече Аштън и повдигна рамо. — А може би не е. Аз никога не съм срещал този човек.

— Боже Господи! Какво още е необходимо, за да се убедите? — Неотстъпчивостта на Аштън ядосваше Малкълм все повече и повече. — Защо, по дяволите, ще идвам тук и ще твърдя, че тя е моя жена, ако не беше така? Та това няма никакъв смисъл!

— И аз не знам защо бихте направили това — отвърна Аштън, — но не мога да пренебрегна чувствата си просто така и съм искрено убеден, че тази жена е Лиарин.

— Покажи му портрета, Малкълм — помоли по-възрастният мъж. — Може би тогава ще разбере заблудата си.

Младият мъж сложи портрета на една маса и го задържа още за момент покрит, докато питаше Аштън:

— Изпратиха ли ви портрета на вашата жена?

Той бавно кимна с глава.

— И сте убеден, че жената на картината е Лиарин?

— Да — по гърба на Аштън полазиха тръпки, когато видя самодоволната усмивка на противника си.

— Тогава ще ви помоля да разгледате много внимателно този портрет и да ни кажете мнението си. — Малкълм отви донесената картина.

Аманда и леля Дженифър се мъчеха да си поемат дъх. Аштън хвана неволно рамото на Лиарин.

Портретът много приличаше на този, който Аштън беше показал на Лиарин, но все пак личаха малки разлики в чертите на лицето. Тук те изглеждаха още по-нежни и по-съвършени. Въпреки че си приличаше и с другия портрет, който беше окачен сега в салона, нямаше никакво съмнение, че тя е позирала тъкмо за тази картина.

— Другото платно, което е ваше притежание, изобразява Лиарин… вашата жена. А тази тук изобразява Лианор, моята жена! — Малкълм се усмихна, когато видя колко объркан е Аштън. — Продължавате ли да твърдите, че сте прав, сър?

Аманда и леля Дженифър гледаха неспокойно Аштън, учудени от мрачното му мълчание.

— Може би сега ще ми позволите да прибера жена си у дома, където й е мястото?

— Не! — Търсейки помощ, Лиарин посегна към ръката на Аштън. — Моля ви, аз въобще не ви познавам!