Любимият непознат
- Автор: Удиуиз Катлийн
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любимият непознат». Краткое содержание книги:
— Нещастен случай? — попита Малкълм объркано. — Какъв нещастен случай?
Аштън го осведоми с нежелание:
— Тя се сблъска с каретата ми.
— Не знаех това — промълви Малкълм и се обърна отново към Лиарин. Очите му бяха потъмнели и загрижени. — Както е вярно, че стоя тук, така ти се кълна, че ти си Лианор Синклер! Моята жена!
Лиарин закърши ръце и отмести очи от умоляващия му поглед. Сълзи се търколиха по бузите й. Тя се бореше с всички сили срещу страха, който заплашваше да я смаже.
— Имате ли доказателство за претенциите си? — запита предизвикателно Аштън. — Явно разполагате с някои повърхностни сведения за семейство Самъртън, но какво доказва това? Аз твърдя, че тя е Лиарин, а вие се кълнете, че е Лианор. Да се осланям само на думите ви ли? — Той се изсмя остро. — Не, сър, извинете, но искам нещо повече от вашата дума.
— Нямам нищо у себе си.
Аштън отвърна язвително:
— Каква случайност!
— Имам доказателства! — извика Малкълм Синклер. — Ако разрешите, ще ги донеса те са повече от достатъчно, за да ви убедя.
— Да, интересува ме с какво разполагате в действителност — отговори Аштън. — Елате пак, когато пожелаете, но няма да е лесно да ме убедите, че тя е вашата, а не моята жена.
Малкълм сложи шапката си и се завъртя на токовете си. Гостите отстъпиха встрани. Неприятно мълчание го съпроводи, докато вървеше по отворилата се изведнъж тясна пътека. Аштън стоеше неподвижно до жена си с ръка върху треперещото й рамо и явно едва забелязваше как гостите се оттеглят постепенно от павилиона. Аманда и леля Дженифър се приближиха до двамата млади, за да ги утешат, но думите изглеждаха толкова кухи и безсмислени. Празничната вечер беше загубила радостното си настроение; само злорадият смях на Марелда изпроводи двойката по пътя й към къщи.
— Нали ти казах! — изстъпи се тя, отметна назад глава и се наслади на объркването, което бушуваше под челото на Аштън. — Какво има, мили? Езика ли си глътна? Няма ли да кажеш нещо?
Хоръс Тич видя как челюстите на Аштън се напрегнаха и задърпа ръката на Марелда:
— Мисля, че е по-добре да си тръгваме.
Марелда бегло го погледна:
— Хоръс, как може да си такова безгръбначно създание?
Дребният мъж се сви засрамено и стана с няколко сантиметра по-нисък, фактът, че го скастриха така в присъствието на Аштън Уингейт, беше особено унизителен. Той тръгна, препъна се неловко и заизтръсква карираното си палто, като че ли не знаеше какво да прави с ръцете си. Марелда въздъхна тежко и отстъпи. Все още не можеше да си позволи да се откаже от услугите му. Хвана го под ръка и заедно напуснаха имението.
Лиарин отиде в спалнята. Движеше се като в транс. Аштън затвори вратата след нея, докато тя започна механично да се съблича. Той седна в едно кресло и я загледа. Страхуваше се за нея. Знаеше, че е объркана, но не беше в състояние да каже нещо, което да не е било вече изречено.
Тя излезе от банята с току-що измито лице, косата падаше свободно по раменете й. Сатененият пеньоар, който беше облякла, подчертаваше всичките й прелести, без тя да съзнава това. За Аштън, напротив, те бяха все тъй въздействащи, но сега, след като Малкълм Синклер беше хвърлил сянката на съмнението, красотата й му изглеждаше мъчителна.
— Мислиш, че съм те измамил ли? — попита той, когато тя се приближи до прозореца и се загледа замислено навън.
Лиарин се обърна бавно и поклати глава.
— Малкълм Синклер още нищо не е доказал.
Тя се приближи до него, очите й се потопиха дълбоко в душата му. Той разтвори колене, за да застане тя между тях. Обхвана лицето й с длани и го притегли към себе си, за да усети сладостта на устните й. Коприненият колан на кръста й се развърза, когато го докосна с пръсти и пеньоарът се разтвори. Устата на Аштън се притисна към ухаещата й плът, придвижи се по гордите възвишения и примамливи долини. Тя потрепери, когато той пробуди страстта й и животът започна отново, запулсира с нова сила в жилите й и я понесе към неизвестно досега удоволствие.
Два дни по-късно Уилис се появи в салона. Изразът на лицето му беше разтревожен.
— Господарю… — Тъмните му загрижени очи обиколиха помещението. — На вратата има двама мъже и искат да говорят с вас и господарката. Единият е мистър Синклер, дето беше веднъж тук, а другият бил баща на мис Лиарин. Само че й вика Лианор.
Лиарин усети как й стана студено. Тя започна да трепери обхваната, от отчаяние.
— Нека влязат, Уилис — каза сериозно Аштън. — Това, което имат да кажат, може да го чуе цялото семейство.