Светата кръв и Свещеният Граал (Тайните на тамплиерите и масонската ложа)

Ако Светото тайнство наистина е отстоявало толкова фанатично католицизма, то би трябвало да подкрепя кардинал Мазарини, който в края на краищата въплъщава интересите на римокатолицизма. Но ето че обществото всъщност му обявява война и вбесен, кардиналът се зарича, че няма да се успокои, докато не го унищожи. Нещо повече, Светото тайнство си навлича омразата и на други официални институции. Йезуитите се опълчват срещу обществото, други представители на католическата власт го обвиняват в „ерес“, тоест в същото, с което Светото тайнство претендира, че се бори. През 1651 г. епископът на Тулуза оповестява, че членовете му „богохулстват“, и намеква, че в ритуалите им има нещо твърде неблагочестиво137, любопитен отглас на обвиненията, отправяни към тамплиерите. Епископът дори се заканва да ги отлъчи от църквата. Повечето от членуващите в обществото му се изсмиват в очите, твърде странна реакция за „фанатизирани“ католици.

Сдружението е учредено, когато розенкройцерството е в зенита на славата си. Всички смятат, че „невидимото братство“ е вездесъщо, което поражда не само паника и параноя, но и неминуемия „лов на вещици“. Но така и не е открит нито един розенкройцер, особено в католическа Франция, където розенкройцерското братство си остава плод на въображението на наплашената общественост. Така ли е обаче наистина? Ако розенкройцерите са решили да влияят върху съдбините на Франция, едва ли са могли да го постигнат по-лесно, освен като за прикритие създадат организация, уж преследваща розенкройцерите. С други думи, те вероятно са постигнали целите си и са спечелили привърженици в страната, като са разигравали ролята на заклети врагове на самите себе си.

Общество Светото тайнство се бори, и то с успех, срещу Мазарини и Луи XIV. През 1660 г., по-малко от година преди смъртта на кардинала, кралят се обявява официално срещу обществото и със заповед го разпуска. Следващите пет години Светото тайнство ловко пренебрегва неговото разпореждане. Накрая, през 1665 г. стига до извода, че е невъзможно и занапред да действа в „сегашната си форма“. В съответствие с това всички документи, свързани с обществото, са иззети и са скрити в тайно хранилище в Париж, чието местонахождение и досега не е установено, макар да се смята, че е в „Св. Сюлпис“138. Ако това наистина е така, значи и след повече от две столетия до архивите на обществото достъп са имали хора като абат Емил Офе.