Приказка за Стоедин
- Автор: Русев Никола
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приказка за Стоедин». Краткое содержание книги:
— А че тогаз има време да го поразходим, бачо Гъдьо — смигнал Пондьо и се навел над стареца. — Може да си припомни, че го е заровил нейде наблизичко, магьосания пръстен. С к’во да го поразходим?
— Ми, с кабриолетче. А?
— Не ща гооо — старчески капризно пропищял Гъдьо. — Пеша ми се ходииии!
— Даааа — поставил ходилата му в налъмите Матаки и хванал дръжката на главното колело. — Тъй ами, пеша е най-здравословно. Хайдеееее!…
Завъртял колелото, налъмите раздвижили нозете на Гъдьо и той, както „вървял“ лежешком, въртял полусляпа глава, сякаш гледал наоколо. Пондьо се навел над ухото му и зашепнал тихо и заговорнически:
— Ах, колко е ведро и самотно в градинатаааа!… Като едно време, гат го зарових магьосания пръстен ей тук, под шипката, че да си е само мой…
— Не го зарових под шипкатааа! — сърдито пропищял Гъдьо.
— … когато го зарових ей тук, под крушата масловка, тоз ми ти магьосан пръстен, че да си е само мой и да ми го не крадат ни братята ми, ни пък някой други!… Я сега да си го изровя, а че да си го прикрия на друго, още по-скришно място…
Матаки спрял колелото, напрегнато се взрели в лицето на стареца и зачакали. Той примляснал, намръщил чело да си спомни… и пак пропищял:
— Не го закопах и тукааа! Щях да го закопая, ала не го закопааааах!
— А къде тогаз?
— На по-скришноооо! В една голяма дупка го прикътах!
— Къде е тя?
— Не помняаааа!
— А колко е голяма?
— Колкото голяма дупка е голямааа!… Защо спрях бря?
— Дали пък не го е тикнал в зимника? — предположил Пондьо. — Я да проверим и това.
Матаки пак завъртя колелото, но бавно-бавно и „вървежът“ на Гъдьо станал предпазлив и внимателен. А Пондьо напрегнато зашепнал:
— Ах, тоз ми ти зимник ми прилича на една голяааама дупка! И пак е тъмно и самотно, както на времето, когато го прикътах туканък магьосания пръстен… Я да си го вземна, а че да си го прикътам на още по-скришничко!… Къде го пъхнах тогаз?… Тук нейде беше… Къде?… Къде?…
И пак зачакали… Но старецът заспал и тихо похърквал.
7
Упътвачите вече натоварили на количката най-скъпоценното, което струпали с години: торби с монети, нанизи, накити, сърмени, копринени и кожени дрехи, чаши и тави, кехлибарени броеници и чибуци — и товарът бил разделен с преградки на три камари. По двора се търкаляли смачкани хартии, пръснати торби с боб и леща, а разтворените прозорчета и врати похлопвали на вятъра.
Завистлив Мальо лежал разпнат на плочника по корем. Въжета обтягали ръцете и краката му — така, че да не може да помръдне. Гледал с измъчени, диви очи струпаната на педя от главата му димяща храна и не можел да я досегне.
Тримата били готови вече за път — сега пришивали на вълшебната кърпица сиджимки, че да я носят едновременно.
— И на табелата ще изпишем: „Гостилница Блага хапка — дълга глътка“ — умилено примижал Фудул Бальо. — А отдолу: „Пътниче, ела се насити поне веднъж с онуй, дет сявга си мечтал, ала си го отлагал поради защото не си го можал“. И второ…
— Защо ме утрепвате тъй душманската бря? — зло изскимтял Мальо.
— И второ… Забравих какво беше второто.
— Второ, ще я направим на тумбак — вдигнал пръст Проклет Кальо. — Гостилница на тумбак! И ще главим зографин, да изографиса много и всякакви гозби! И как един изяжда, колкото може да погълне — ала, преди туй подава една златица!
— Вярно! — въодушевил се Лъжлив Лальо. — И като се разчуе таз ми ти наша гостилница, че като почне да се трупа една навалица, че кат напълни всичките одаи… — осъзнал и се разтревожил. — Ей, а че тогаз, ако пристигнат още — къде ще ги туряме?
— На двора, къде…
— На жегата?
— Ще забучим едни чадъри, за хладина — предложил Кальо.
— Обаче може да се стъкми и едно гьолче за къпане! — пак се вдъхновил Лальо. — И да го напълним с чорба! Щото — всякакво щъка под небето — може пък на някой много богат пътник да му хрумне хем да се къпе, хем чорба да яде!…
— Мляко!… — забравил положението си и се увлякъл и Мальо. — Щото, ако си води и жената?… Току-виж му рекла: мискинино, не те ли е срам, опустели ти парите, щом не мож ми осигури да се окъпя в мляко, кат една царица!… Ала там — никаква златица, там — първо да брои сто!
— Много е сто. Ще се колебае — усъмнил се Бальо.
— Ще се колебае, докато жената му го ощипе злобно-ухилената! — разсърдил се Мальо. — Пък ако е много по-дърт от нея, и двеста ще плати!
Опомнил се. Гледал как връзват за десниците си сиджимките на вълшебната кърпица, как проверяват здрави ли са и пак изскимтял: