Приказка за Стоедин

— Ха сега речи, кое му е най-харното на онуй, което се чиляк кани да стори?… Най-харното му е, че може да го промени с друго!… Туй от мен да го знаеш!

Мискин Пондьо, облегнат на портата на купчийницата, го наблюдавал с широка и зловеща усмивка. Купувачите пренасяли гърнетата, стомните, паниците, ръкатките и делвите вътре в двора.

— Щото от мен да знаете: търговията е колкото късмет, толкоз и майсторлък!… И всичкият майсторлък е да си отгледаш един вътрешен глас!… Сегинка например к’во ми хортува тоз ми ти вътрешен глас?… Пак ела!… С пет каруци ела!

— Заповядай, твоя милост — пресрещнал го Пондьо и дълбоко му се поклонил. — Нашият господар и най-голям брат те кани да си похортувате. Стори му чест.

— Ще дойда! Приемам поканата! Ще дам и нему някой съвет! Не ми се свиди!… Как се викаше твоят господар и брат?

— Гъдьо, твоя милост. Дядо-мискин Гъдьо. Мъчно се запомня, докато не му погостуваш. Тогаз го запомняш за цял живот.

— И аз съм тъй! И мен ме помнят!… Мен кмет ми е гостувал!

Пондьо го въвел в двора. А горе, в широката полутъмна одая, Матаки отлепил око от сърчицето-шпионка и се разшетал: постлал върху капака о пода китеник, сложил отгоре му и възглавница, после пъхнал в горещия пясък на огнището джезве с кафе.

Пондьо отворил вратата на стълбите за първия кат и изул калеври.

— Вярно каза, кмет съм, ала на теб се спирам — продължавал да вика като пиян търговецът. — Дали ще ми отговориш на желанието, да правим една търговия заедно?

И понечил да стъпи на стълбата. Пондьо чинно го спрял:

— Ще прощаваш, чорбаджи, ала нагоре…

— Аааа, то се знае! — опомнил се търговецът, сконфузено изул калеври и продължил, но все по-тихо — смаяло го богатството на подредбата: стъпалата били застлани с черги пискюллии, а по стените блестели огледала и медни тави. — На теб се спирам, рече, макар че съм кмет. Щото, рече, ти имаш вътрешен глас! Ти, рече, с този твой вътрешен глас…

Стигнали вратата на втория кат.

— А, подушил го е, значи, вътрешният глас и… а? — свалил елека и ризата си Пондьо и ги оставил пред вратата. Почтително зачакал. Търговецът втрещено го погледнал.

— Нали знаеш, чорбаджи — чинно се поклонил Пондьо. — Всяка къща — свой ред. Желателно е.

Търговецът се побавил, стеснително свалил елека, съблякъл и ризата и ги оставил до неговите. По стъпалата към третия кат се качвали мълком — тук наредбата подтискала с разкоша си: стълбата била застлана с дебела мъхеста пътека, а по стените висели кристални гирлянди, шарени пера и сребърни тави. Пред вратата Пондьо развил пояс, събул панталоните и останал по гащи. Дружелюбно се усмихнал и зачакал.

— Дали да не дойда други път?… — изпотил се търговецът. — Че то… не съм изопаки много за пред свят… Опакото ми е подносенко…

— Нямай грижа, чорбаджи — услужливо дръпнал пояса му Пондьо. — Нали си чувал: по дрехите посрещат, а по ума изпращат.

Търговецът преглътнал веднъж-дваж, пък изхлузил панталоните и останал по вехти, многократно кърпени гащи. Сепнал се: — Да нямате още врати?

— Тази е последната, чорбаджи — успокоил го Пондьо. — Не за друго, ами вътре става много жега, та…

И го въвел в просторната полутъмна одая. От горделивото перчене на търговеца вече не останало ни помен: крепял гащи, стискал тежката пунгия и жалко се усмихвал.

— Добре ни дошел, чорбаджи, заповядай! Нашата къща — твоя къща! — радушно го посрещнал Матаки и го настанил на възглавницата върху китеника. — Смая ни, чорбаджи. Такова майсторско продаване скоро не бях виждал.

— То е, защото си е завъдил един вътрешен глас.

— Аааа, туй вече изяснява работите — и му поднесъл кафето.

— То, продаването — дааа — с отънял от стеснение глас проточил търговецът, — ала бях наумил да купя малко кожи, че по нас се силно търсят, пък… изпреварили ме, сал една останала…

Матаки го претеглил с опитно око — забелязал и как стиска пунгията си, и как крие боси ходила, и как жадно сърба и се пари с кафето… Широко се усмихнал:

— Кожи да искаш, чорбаджи. Мен ми е драго да зарадвам майстор като тебе. Понде, покажи!

Пондьо послушно се отправил към дъното на одаята. Цялата й задна стена била във врати. Отключил една и се показал склад, претъпкан с вързопи кожи — всякакви и от хубави по-хубави. Търговецът първо замръзнал, после започнал ситно да трепери и на края се просълзил от вълнение:

— Т… туй, всичкото… таквазззз ли стока…

— По-харна няма да намериш, чорбаджи. С години е сбирана. И не е за всеки.