Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
Реакцията на Колавер беше незабавна. Очите й се подбелиха и тя се срина, залитайки към стъпалата.
Перин скочи да я хване, но някой го беше изпреварил. Преди да е направил и една крачка, падането й просто спря, тя увисна отпусната във въздуха и литна над стъпалата към подиума. Тялото и бавно се надигна, извъртя се и после полека се отпусна пред Слънчевия трон и Ранд. Перин беше сигурен, че ашаманите щяха просто да я оставят да падне.
Анура изцъка. Не изглеждаше изненадана, нито развълнувана, само дето палците й нервно триеха показалците.
— Подозирам, че щеше да предпочете палача. Ще се погрижа за нея, ако вашият човек, вашият… Аша’ман…
— Тя не е твоя грижа — отвърна й грубо Ранд. — Тя е жива… Тя е жива. — Той въздъхна дълбоко и накъсано. Мин се озова до него още преди да си е поел дъх. Просто застана до него, но като че ли й се искаше да направи нещо много повече. Лицето му бавно се втвърди. — Анура, ти ще ме заведеш при Берелайн. Освободи я, Джахар — тя няма да ни създаде неприятности. Не и сама срещу нас деветимата. Искам да разбера какво е ставало тук, докато ме нямаше, Анура. И какво е мислила Берелайн, като те е довела тук зад гърба ми. Не, не говори. Ще го чуя от нея. Перин, знам, че искаш да останеш малко с Файле. Аз…
Погледът на Ранд бавно обходи залата и потъналите в мълчание благородници. Под този поглед никой не смееше да помръдне. Мирисът на ужас надмогваше всичко друго. С изключение на Ловците всички тук бяха положили пред него същата клетва като Колавер. И навярно си мислеха, че самото им присъствие на това събрание също е измяна.
— Аудиенцията приключи — каза Ранд. — Ще опростя всяко лице, което напусне веднага.
Тези, които бяха най-отпред, с най-високите санове, най-могъщите, закрачиха към изхода, без много да бързат, отбягвайки Девите и ашаманите, застанали в прохода. Останалите зачакаха реда си. Но умовете на всички като че ли превъртаха казаното от Ранд. Какво точно имаше предвид с това „веднага“? Тържествените крачки се позабързаха, занадигаха се поли. Ловците, най-близо до вратите, започнаха да се изнизват, отначало един по един, после на порой, и като ги видяха, по-низшите благородници от кайриенците и тайренците се понесоха пред по-висшите. Само след няколко мига край вратите се струпа гъсто множество, мъже и жени се заблъскаха с лакти, за да се измъкнат. Никой не се обърна да погледне жената, просната пред трона, на който се бе задържала толкова кратко.
ГЛАВА 6
Стари и нови страхове
Ранд премина през боричкащата се тълпа без никакви трудности, разбира се. Сигурно беше заради присъствието на Девите и на Аша’ман, или може би Ранд или някой от мъжете в черните дрехи направиха нещо със Силата, но тълпата се раздели — пред него и Мин, хванала го под мишницата, и станалата, кой знае защо, много хрисима Анура, която се опитваше да му каже нещо, и Лоиал, който продължаваше да се опитва с известна трудност едновременно да пише в книгата си и да си носи брадвата. Втренчени един в друг, Перин и Файле пропуснаха възможността и те да се присъединят към тях преди проходът в тълпата отново да се затвори.
Дълго време тя не каза нищо, нито пък той — не и онова, което искаше да й каже, не и в присъствието на Ейрам, застанал до тях като предано псе. И на Добрайн, загледан намръщено в припадналата жена, която му бяха поверили. Никой друг не беше останал на подиума. Хавиен беше тръгнал с Ранд да намерят Берелайн и веднага щом Ранд излезе, другите придворни се бяха втурнали към вратата, без повече да погледнат към Перин или Файле. Или към Колавер. Нея впрочем те въобще и не погледнаха. Просто си надигнаха раираните поли и побягнаха. Откъм навалицата при изхода се надигнаха пъшкания и ругатни, при това съвсем не само мъжки гласове. Въпреки че Ранд си бе отишъл, тези хора искаха да са някъде другаде, и то веднага. Може би си мислеха, че Перин е останал да ги гледа и да донася, макар че ако се извърнеха да погледнат през рамо, щяха да разберат, че очите му не са насочени към тях.
Той изкачи най-горното стъпало, хвана ръката на Файле и задиша мириса й. Толкова отблизо натрапчивите парфюми не пречеха. Всичко друго можеше да почака. Тя извади отнякъде едно червено ветрило и преди да го отвори да се разхлади, докосна първо своята буза, а после неговата. В родната й Салдеа съществуваше цял език на ветрилата. Беше го научила малко. Той съжали, че не знае какво означава докосването по бузите — но трябваше да е нещо хубаво. От друга страна, мирисът й имаше боцкащ оттенък, който му беше много добре познат.