Повелителката на метлата
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Тодорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повелителката на метлата». Краткое содержание книги:
Саманта губи самообладание, качва се на първия влак, който вижда, и се озовава някъде в провинцията. Когато спира пред една огромна къща да пита за пътя, собстовениците решават, че е икономката, която очакват, и й предлагат работа. Те нямат представа, че са наели правистка, завършила Кеймбридж с коефициент за интелигентност 158, а Саманта дори не знае как се пуска печката.
Ще разберат ли работодателите й, че тя е известен адвокат в Ситито?
Ще я настигне ли старият й живот?
А дали тя ще се върне към него?
Източник: http://www.helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=640718
— Да! — смее се весело Еди. — Знам, че си прав. — Той наднича неуверено в договора и го оставя.
— И ние сме не по-малко загрижени за гаранциите — обяснява с усмивка мъжът с винената вратовръзка.
— С всички ни е така, когато става въпрос за пари — обажда се първият.
Виж ти! Какво става тук?
Когато се премествам до следващия, за да му сипя кафе, виждам ясно договора и очите ми пробягват бързо по написаното. Това е партньорство в някакъв строеж. И двете страни влагат пари… строеж на квартал… дотук всичко е наред…
След това виждам нещо, което ме кара на настръхна от ужас. Написано е доста прикрито, една почти незабележима клауза на дъното на страницата. Този един ред задължава Еди да покрие всички неустойки. Без възвръщаемост, очевидно.
Ако нещо се обърка… Еди ще плаща до дупка! Той наясно ли е?
Не може да бъде. Желанието ми да грабна договора и да го накъсам на парчета е ужасно силно. Ако бяхме в „Картър Спинк“, тези типове нямаше да просъществуват и пет минути. Не само че договорът им нямаше да мине, но щях да препоръчам на клиента си да…
— Саманта? — Дръпвам се стреснато и забелязвам, че Еди ми се мръщи и сочи чинията с бисквитите.
Не съм в „Картър Спинк“. В момента съм облечена в униформа на прислужница и работата ми е да сервирам кафе.
— Шоколадова бисквита? — Незнайно как успявам да заговоря любезно и подавам чинийката на мъжа с черната коса. — Ако предпочитате кифла.
Той грабва първото, което му попада, без дори да ме погледне, а аз приближавам до Еди и мисля бързо. Трябва да намеря начин да го предупредя.
— И така. Стига приказки. Приключението започва. — Винената вратовръзка развива капачето на елегантната си писалка. — Първо ти. — Подава я на Еди.
Той ще подпише! Сега ли?
Не, не може. Не мога да го оставя да подпише този договор.
— Не бързай — обажда се мъжът и съвършените му зъби лъсват. — Ако предпочиташ първо го прочети…
Обзема ме ярост към тези типове, които се разкарват с лъскави коли, слагат си винени вратовръзки и говорят със спокойна компетентност. Няма да им позволя да измамят шефа ми. Не мога да ги оставя. Когато писалката на Еди докосва страницата, аз се привеждам.
— Господин Гайгър — започвам настоятелно аз. — Мога ли да говоря с вас за момент. Насаме.
Еди вдига раздразнено поглед.
— Саманта — започва иронично той. — В момента се опитваме да работим. За мен е много важно! — Оглежда седналите на масата и тримата мъже се разхилват като някакви изроди.
— Много е важно — казвам аз. — Няма да ви отнема много време.
— Саманта…
— Моля ви, господин Гайгър. Трябва да говоря с вас.
Накрая Еди въздиша отчаяно и оставя писалката.
— Добре. — Става и ме повежда навън, а след това пита: — Какво има?
Гледам го като глупачка. След като го изкарах от трапезарията, нямам представа как да повдигна въпроса. Какво да му кажа?
Господин Гайгър, препоръчвам ви да помислите над клауза 14.
Господин Гайгър, рискувате да загубите много пари.
Не мога да го направя. Не мога да му кажа нищо. Кой ще послуша икономката, ако тя тръгне да дава юридически съвети?
Ръката му е на бравата. Това е последният ми шанс.
— Вие със захар ли пиете кафето? — питам аз.
— Какво? — Еди ме зяпва.
— Не можах да си спомня — мрънкам аз. — Не исках да привличам вниманието на останалите към факта, че консумирате прекалено много захар.
— Да, с една бучка — заявява сърдито Еди. — Това ли е всичко?
— Ами… да, но има и още нещо. Доколкото разбирам, ще подписвате някакви документи.
— Точно така. — Той се намръщва. — Това е лично.
— Разбира се! — преглъщам с усилие. — Просто се чудех дали имате адвокат. Просто… ъъъ… мина ми през ума. Спомням си, че ме предупредихте много да внимавам, когато подписвам документи.
Поглеждам го в очите и ми се иска да му предам предупреждението по телепатичен път. Потърси адвокат, задръстен глупако.
Еди избухва във весел смях.
— Много мило от твоя страна, Саманта. Няма защо да се притесняваш. Не съм глупак. — Той отваря вратата и се връща при останалите. — Докъде бяхме стигнали, господа?
Наблюдавам с ужас как грабва отново химикалката. Не мога да го спра. Ще му смъкнат кожата на този глупак. Не и ако мога да помогна.
— Кафето ви, господин Гайгър… — започвам аз и влизам в стаята с бърза крачка. Грабвам кафеника и започвам да наливам, а след това уж случайно, но съвсем нарочно го изпускам на масата.
— Ааа!
— Господи!
Настава страхотен хаос, когато кафето се разлива на кафява локвичка по цялата маса, а документите започват да попиват, докато то се стича по пода.