Пътешествието на Хиеро
- Автор: Лание Стърлинг
- Серия: hiero #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Диков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествието на Хиеро». Краткое содержание книги:
Тя се разтрепери и Хиеро внимателно я погледна — изглеждаше така нежна и изящна с тъмните си къдрици, по които пробягваха игривите светлинки на луната. Нещо в очите му я накара да вдигне ръка към главата си и нервно да поглади косата си.
— Много ми беше скучно без тебе — каза го просто и като се опря на ръката си, легна на земята.
Лучара се обърна с гръб към него и сякаш внимателно се зае да изучава залетите от лунната светлина дюни.
— Виж ти — разтрепери се гласът й. — Това е добре, защото и ние скучаехме без тебе.
— Аз казах, че ми беше много скучно без тебе — повтори Хиеро. — Непрекъснато, когато беше възможно, мислих за тебе. Удивително, повече се безпокоях за тебе, отколкото за моите работи.
Тя се обърна към него и той видя блясъка на големите черни очи. Няколко мига продължи мълчанието, преди тя да заговори.
— Хиеро, аз съвсем не съм избягала от лош господар робиня.
— Е, какво пък толкова — каза той с досада, — досещах се за това. И да съм проклет, ако това обстоятелство поне малко ме вълнува, дори то да е много важно за тебе. Девойката, която обичам, винаги ще ми е скъпа, каквото и да е ставало с нея в предишния й живот. И не ме интересува, каква си била в твоята варварска страна!
— О-о-о! — възкликна тя през сълзи. — Ти си ужасен човек! Какво си помислил за мен! Аз исках да ти кажа нещо важно, но ти дори не ме изслуша! Махай се обратно на твоя остров на Смъртта или където искаш другаде! Ти си полумъртав и изглеждаш като изкопан труп и дори миришеш така! — разгневена, тя скочи на крака и изчезна в тъмнината.
Той се ядоса, но скоро му мина. Унило се почеса по тила и с удивление си помисли: „Защо така се ядосах? Та аз не се държах никак умно!“
— „Нещо ново?“ — запита той Хърм, който внезапно изникна от мрака и близна изцапаното и брадясало лице.
— „Никакво движение (наоколо) — веднага дойде отговорът. — Мирише само на дребни нощни животни. Враговете (изглежда) са се върнали на острова (си)“.
— „Стой тук и наблюдавай — предаде свещеникът. — Отивам до водата да се умия“.
Бавно се изкачи на дюната. Вътрешното море бе пусто. Лунната светлина посребряваше водите му, които изглеждаха тази нощ невероятно тихи и спокойни. Мислите на Хиеро бяха далече от тази природна картина. Той внимателно търсеше следи от враговете. Мислите му се понесоха нагоре и надолу по крайбрежието. Но не откри нищо друго освен зверове и птици.
Удиви се от резултата и повтори търсенето. Успехът беше същия. Там, в далечната крепост, Нечестивият беше закрил с ментална бариера владенията си. Хиеро усещаше над острова да витаят някакви мисли, но не разбра нищо от тях. Намираше се в положението на човек, който се опитва през матово стъкло да разгледа вътрешността на аквариум. Усещаше движение, но не бе в състояние да определи природата на това движение.
Бързо го направиха, призна с нежелание, спусна се към плажа и започна да се съблича в движение. Зад себе си чу пръхтенето на на Клотц, който го следваше по петите. Лорсът се страхуваше да не загуби отново стопанина си и бе решил изглежда непрекъснато да го охранява.
Свещеникът се изми и обръсна, като не преставаше да разсъждава за действията на враговете си. Очевидно, те не си представяха възможностите му. Но З’дан и цялата им глутница са усетили, че съществуват други канали за връзка и съумяха бързо да ги неутрализират. Те, както и преди, не успяваха да му попречат да ги открива, но вече не можеше да прониква в мислите им.
Допирът със студената вода го ободри. Той смени дрехите си и се захвана да пере. Когато свърши с тази работа, нанесе знака на сана си. Хиеро се почувствува напълно отпочинал и само отсъствието на медальона на гърдите му напомняше за събитията през последните дни. Парчето стопен метал, в който се превърна сребърната значка, потъна в морето.
Време бе да тръгва. Насочи се към дюните, а Клотц вървеше по петите му. Като прехвърли пясъчния гребен, Хиеро видя, че девойката и мечока се катерят срещу него нагоре по склона. Вгледа се в Лучара и усети как кръвта заби в слепоочията му. „Господи! — учуди се той. — Какво става с мен?“
Тя вдигна глава, изгледа го студено и изведнъж се усмихна. Хиеро изпита почти непреодолимото желание да сондира мозъка й. „В името на деветте кръга на Ада, какво ли мисли за мен? Коя е тя? Защо се влюбих в нея?“ — тези вечни въпроси звучаха в съзнанието му и го лишаваха от привичната му уравновесеност.
— Извинявай, изглежда бях невежлив — каза той напрегнато. — Забрави думите ми — тонът му беше съвсем изкуствен, разбираше го и се проклинаше вътрешно за неловкостта си.