Пътешествието на Хиеро
- Автор: Лание Стърлинг
- Серия: hiero #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Диков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествието на Хиеро». Краткое содержание книги:
Измъчен и изморен той вървеше бавно и едновременно се опитваше да разбере мислите на враговете. Но се сблъска с нова трудност. Очевидно тук имаше толкова много събрани заедно същества, които се опитваха да съсредоточат вниманието си на него и заедно с това да защитят мислите си с ментални бариери. В тази бъркотия беше невъзможно да се оправи — дори с използуването на новия канал за връзка, за който те не подозираха.
Изведнъж до него достигна ясно съобщение, което се извиси над другите като планина над хълмове.
— „Свещенико, предполагам, че ме чуваш! Ти изпълни поредните си фокуси! Ти уби още един Старши Брат и унищожи още един верен нам слуга. Чуй ме, свещенико! Аз, З’дан, Майстор на черното Братство и глава на Синия Кръг се кълна да те убия по най-страшния начин. Няма да ти е лека смъртта, свещенико! И нека нямам покой, докато не изпълня клетвата си. Отивам си, но скоро отново ще се видим!“
Хиеро се отпусна на земята, като се облегна на дънера на голяма палма и се загледа в залятата от лунната светлина стена на заобикалящите го храсти. Чувствуваше такава умора, че всякакви физически усилия сигурно биха го убили. Но същевременно искрено се изуми. Съдейки по мислите на враговете си, те наистина нямаше да слязат на брега. И причината беше една единствена — страхуваха се от него! Самотният, изранен и измъчен! Страхуваха се отчаяно! Само това можеше да застави цял отряд въоръжени хора и лемути, поне стотина души, да прекрати преследването. Те нямаха представа за възможностите му и водача им се опасяваше от засада. Като си помисли това свещеникът се усмихна едва-едва. Всичко, което можеше да направи, бе защитата на собствения му мозък. Но слугите на Нечестивия се бояха от него и го смятаха за свръхчовек с невиждана телепатична мощ!
Тази мисъл го ободри. Но малкото останали сили трябваше да използува разумно. Настрои се на новия канал. Хърм изглежда го чакаше и отговорът дойде веднага.
— „На брега съм, на запад от вас — предаде Хиеро. — Ти трябва да дойдеш при мен. Не мога да намеря скалата и лагера ви. Намирам се в храсталаците на половин километър от брега. Повече няма да използувам менталната връзка. Търси ме с нос и очи. Враговете са наблизо. Движи се зад линията дюни и пази мислите си! Повтарям, пази мислите си!“
След последните думи той падна с лицето надолу на пясъка и последната капка енергия напусна тялото му. Лежеше в сянката на палмата и не бе в състояние да помръдне и пръст. Дори дете въоръжено с камък би могло да го убие.
Осъзна се от падането на вода по лицето му. Помисли, че вали дъжд. Наоколо беше тъмно. Усети до устните си гърлото на бутилка, после разбра, че седи облегнат на нещо меко и с чудесна миризма. Главата му лежеше на гърдите на Лучара, а на няколко метра пред него се виждаше мечока. Хърм се наведе и започна леко да сумти, докато разглеждаше приятеля си. Наблизо, като черна буца на фона на звездното небе се мяркаше лорсът. С усилие Хиеро преодоля слабостта си и взе манерката от ръката на момичето. А то писна от радост и изненада и занарежда:
— Всичко е наред, всичко е добре, търсихме те цял ден и те открихме преди няколко минути. Всъщност, Хърм те намери по миризмата. Дай манерката, сама ще ти давам да пиеш, трябва ти почивка, аз ще ти умия лицето, аз…
Със свободната си ръка Хиеро прикри устата й, същевременно жадно запи от манерката и когато се напи до насита й позволи да говори.
— Гладен съм — произнесе дрезгаво. — Докато ям, ще ви разказвам. Но първо ми кажете, да сте видели някого от нашите врагове? По море или на сушата?
Тя скочи и затича към чантите, закрепени на седлото на лорса и се върна обратно с храна. Сега девойката се опитваше, но без особен успех, да говори с безразличен тон.
— Как се чувствуваш, Хиеро? Ние се криехме на три километра източно на брега. Ако беше продължил да плаваш, лесно щеше да откриеш заливчето ни. Изглеждаш ужасно и миришеш странно. — Тя непрекъснато говореше, докато му подаваше право в ръката сухари и парчета месо.
Докато се хранеше той накратко разказа, какво се бе случило с него по време на плена му. След това по менталната връзка повтори на Хърм разказа си. Беше в известна степен уморително за него, но необходимо. Мечокът изслуша Хиеро, метна насам-натам тежката си глава и потъна в мрака — отиде да огледа околността.
На свещеникът се поиска да хапне нещо сладко и завърши трапезата си с парче пемикан. После стана, протегна се и въздъхна дълбоко.
— Ти дори не си представяш, колко е хубаво да си на свобода след подземната тъмнина — каза той и подложи лице на прохладния нощен вятър. — Манун е един неописуем ужас. Там и въздухът мирише на смърт. На този остров не расте нито трева, нито храсти, нито кактуси.