Потомците на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Лозев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потомците на Шанара». Краткое содержание книги:
Осъзнаваше, че тя го наблюдава настойчиво с лешниковите си очи и извинително повдигна рамене.
— Не искам да драматизирам нещата. Просто това усещам.
— Ти и Уокър сте използвали магията — каза тихо тя. — Аз не. Има ли значение?
Той поклати глава.
— Не съм сигурен. Магията на Морган бе по-силна от моята в последните дни, а той не бе призован. — Той й разказа за сблъсъка им с Призрака и за това как Морган освободи сияещата магия от Меча на Лий. — Чудех се защо сънищата не са го призовали вместо мен.
— Но ти не знаеш със сигурност колко силна е магията ти, Пар — каза Рен тихо. — Трябва да си спомняш от приказките, че никой Омсфорд от Ший насам, не е разбирал напълно магията на Елфите. Може и с теб да е същото?
Той осъзна, че е възможно и потрепери. Тръсна глава.
— Ами ти, Рен?
— Не, не, Пар Омсфорд. Аз съм едно момиче Скитник и във вените ми няма от кръвта, която пренася магията от поколение на поколение — засмя се — Страхувам се, че ще трябва да се задоволя с торбичката с камъните на Елфите.
Той също се засмя, спомняйки си малката кожена торбичка с оцветените камъчета, които тя така внимателно пазеше още като дете. Известно време си разказваха истории за това какво са правили, къде са ходили и кого са срещали по време на пътуванията си. Бяха се отпуснали сякаш бяха разделени не от години, а от няколко седмици. Пар реши, че това е благодарение на Рен. Беше удивен от увереността й в себе си. Това диво, свободно момиче очевидно бе привикнало към живота на Скитниците и трудно нещо можеше да я спре. Тя беше силна както вътрешно, така и външно и той много й се възхищаваше за това. Откри, че му се щеше да има поне частица от нейния живот.
— Какво мислиш за Уокър? — попита го тя след малко.
— Далечен е — веднага каза той. — Все още е заобиколен от мисли, които не мога да разбера. Говори за недоверието си в магията на Елфите и Друидите, но въпреки това има своя магия, която доста свободно използва. Наистина не го разбирам.
Рен преведе думите на гиганта и той отговори с кратък жест. Тя го погледна остро и каза на Пар.
— Гарт казва, че Уокър се страхува.
Пар го погледна учудено. — Откъде знаеш това?
— Просто знае. Тъй като е глух, е развил повече другите си сетива. По-бързо усеща хорските чувства, отколкото ти и аз, дори ако са прикрити.
Пар кимна.
— Е, тук изглежда е напълно прав. Уокър се страхува. Сам ми го каза. Каза, че се страхува от това какво означава тази работа с Аланон. Странно. Не можех да си представя нещо, което да уплаши Уокър Бо.
Рен преведе на Гарт, но гигантът само повдигна рамене. Известно време седяха мълчаливо и всеки мислеше за нещо различно. След това Рен каза.
— Знаеш ли, че онзи стар Коглайн някога е бил учител на Уокър?
Пар внимателно я погледна:
— Той ли ти каза това?
— Измъкнах му го с измама преди всичко.
— Учител по какво, Рен? По магия ли?
— По нещо — тъмните й черти сякаш се затвориха, а очите й се загледаха в далечината. — Мисля, че между тях двамата стоят много неща, които както и страхът на Уокър остават скрити.
Пар, който не би казал такова нещо, все пак се съгласи.
Членовете на малката групичка спаха необезпокоявани в сенките на Драконовите зъби, но на сутринта още със ставането се разбързаха. Довечера беше първата нощ от новата луна, нощта, в която трябваше да се срещнат със сянката на Аланон. Нетърпеливо се заеха с работата си. Разговаряха малко помежду си, движеха се нервно и търсеха дребни неща, които да отвлекат мислите им от това, което ги очакваше. Денят беше ясен и безоблачен, изпълнен с летен аромат и мързелива слънчева светлина. При други обстоятелства можеше да се забавляват в такъв ден, но сега им се струваше безкраен.
Коглайн се появи към обед откъм планините като дрипав пророк на съдбата. Изглеждаше прашен и мръсен, косата му бе разчорлена, а под очите имаше сенки от безсъние. Каза им, че всичко е готово, каквото и да означаваше това и че ще дойде да ги вземе с настъпването на нощта. Не каза нещо повече, въпреки че Омсфорд настояваха и се отдалечи натам, откъдето бе дошъл.
— Какво мислите, че прави там горе? — промърмори Кол, докато слабата дрипава фигура се клатушкаше като петънце и изчезна съвсем.
Слънцето продължи към залез и членовете на малката групичка още повече се вглъбиха в себе си. Важността на това, което щеше да се случи, разбута неизказаните им мисли и прие застрашителни размери. Дори Уокър Бо, от който се очакваше, че се чувства у дома си сред духове и сенки, се затвори в себе си като язовец в дупка.