Талисманите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #4
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Талисманите на Шанара». Краткое содержание книги:
Уокър се настани до него на една гравирана пейка, покрита с възглавници.
— Какво има, старче? — тихо попита той. С успокоителен жест сложи ръка върху тънкото рамо на стареца. — Виждам тревога в очите ти. Кажи ми защо.
Коглин сви рамене малко демонстративно.
— За теб се тревожа, Уокър. Зная колко странно може да ти се вижда всичко откак…, ами, откак се започна с всичко това. Никак не е лесно. Мисля си как да ти помогна.
Уокър отмести поглед встрани. Откак — откакто се появи Черният камък на Елфите — каза си той. Откакто Аланон се превърна в част от мене, откакто проникна в мен чрез магията, останала да пази Паранор, докато Друидите се появят отново. Странно едва ли е точното определение.
— За мен не е нужно да се тревожиш — отвърна той. Усмивката му бе малко иронична.
Поне в този смисъл. Вътрешната борба между минало и настояще бе приключила, когато те взаимно се бяха асимилирали и животът и знанието на Друидите се превърнаха в част от него. Спомни си как магията го изгаряше целия, докато той не можеше вече да се съпротивлява и не му оставаше нищо друго, освен да я приеме.
— Уокър — обърна се Коглин към него съвсем сериозно. — Струва ми се, че Аланон нямаше да те въвлече във всичко това, ако не беше сигурен, че ще намериш сили да устоиш на Шадуините.
— Ти имаш по-голяма вяра от мен.
Коглин кимна сериозно.
— Винаги съм имал, Уокър. Не знаеше ли това? Но един ден и ти ще имаш същата увереност. Нужно е само време. На мене ми бе предоставено време и аз го използвах, за да се сдобия с познание. Живял съм твърде дълго, Уокър. Твърде дълго. Само вярата ми дава сили да продължа.
Уокър отдръпна ръка.
— И аз имах вяра. Когато знаех кой съм и какъв съм. Но вече не е така, старче. Промених се и не познавам самия себе си. Как мога да си вярвам? Трудно е.
— Да, трудно е — съгласи се Коглин. — Но и това ще стане с времето.
— Ако изобщо ми е останало време — допълни Уокър.
После излезе. Мърко шареше наоколо и се прокрадваше като черна сянка в светлината на лампите, като клатеше равномерно глава и въртеше опашка. Уокър усещаше присъствието на котката без да й обръща внимание. Мисълта му се върна към Шадуините, дебнещи вън.
Все трябва да има някакъв начин…
Само сила не беше достатъчна. Магията на Друидите притежаваше изключителна мощ, но не ги беше спасила дори на времето. Нужно бе знание. Ум. Решителност. Непредсказуемост. Може би най-вече непредсказуемост — недосегаемост, която единствено можеше да помогне да се оцелее. Внезапно се запита дали той самия притежава такова качество. Дали освен магията на Друидите притежава и нещо друго, на което да разчита. Твърде много разчиташе на това, че може да съхрани своята самоличност при всички въздействия на Друидите. Но дали наистина беше така? И ако е така, до каква степен в този момент можеше да се уповава на себе да си върне вярата в собствените сили?
И дали това не беше ключът към всичко? Да повярва в себе си дотолкова, че да не се отдава на отчаяние.
Той отново се отправи към парапетите на стените, следван по петите от Мърко. Нощта беше ясна и светла, осеяна със звезди. Въздухът ухаеше на чистота и свежест. Той го вдишваше дълбоко, докато минаваше по горния ръб на стените, без да поглежда надолу към онова, което го очакваше там. Остави мислите си да се реят свободно, без да се натоварва от тях. Внезапно се улови, че мисли за Куикнинг, за дъщерята на Краля на Сребърната река, това създание от първични елементи, което бе пожертвало всичко, за да върне живота на тази земя, започнала да се превръща в камък, за да излекува земята. Представи си нейното лице и гласа, с който му говореше от спомена. Почувства лекотата на тялото й, когато я носеше към покрайнините на Елдуист, онова чувство за сигурност и сила, което се излъчваше от нея. Тя умря, изпълнявайки поетото обещание. Сама го бе пожелала. Но тя бе отдала частица от своя живот и на него, бе вдъхнала смисъл и цел на живота му и решителност да доведе докрай онова, за което тя се беше пожертвала.
Той спря, зареял поглед в нощта. Колко дълъг път изминах, мислеше си Уокър Бо с искрено удивление. Колко продължително пътуване. И всичко, за да се озове тук в този момент.
Извърна се към вътрешната страна на замъка, загледан в крепостните стени и кулите, които се очертаваха като черни силуети в нощта. Дали не към обречен да довърша тук живота си? — хрумна му най-неочаквано. Дали най-сетне тук няма да бъде краят на пътуването?
Ако бе така, значи всички усилия са били напразни.