Талисманите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #4
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Талисманите на Шанара». Краткое содержание книги:
Отново се обърна и отправи поглед надолу оттатък стената. Един от Конниците минаваше точно под него, като едва се открояваше сред мрака. Смъртта, каза си той, макар че не можеше да бъде сигурен. А и не беше ли все едно. При всичките им различни имена и проявления, те бяха Смърт в една или друга форма. Убийци Шадуини, които нямаха друго предназначение и цел, освен склонността си към унищожение. Кое ли ги бе довело до всичко това? Какъв ли избор ги бе тласнал в такава посока?
Той проследи ездача докато се изгуби от погледа му и зачака следващия. Щяха да патрулират така през цялата нощ, а призори да се съберат още веднаж пред портите, за да го предизвикат за пореден път.
Той се хвана за тази си мисъл. Всички заедно пред портите.
Някаква надежда му просветна. Ами ако реши да отвърне на това предизвикателство?
С непроницаемо лице той се извърна от стената и заслиза надолу покрай назъбените парапети на бойниците, за да потърси Коглин.
В тези ранни зори небесата на изток бяха сребристи, което предвещаваше влажен и душен ден. Дори и в този ранен час бе твърде топло и не полъхваше никакъв ветрец, вчерашният зной сякаш още не се беше разсеял. А това беше знак, че лятото не се канеше лесно да отстъпи на есента. От време на време се чуваше къс, немощен повик на птица, сякаш и птиците не се радваха особено на утрото.
Четиримата конници се скупчиха един до друг пред вратите в разпукващата се виделина, възседнали чудовищните си кобили. Змейовете риеха пръстта като обезумели, докато техните ездачи безмълвно стояха пред високите стени на Паранор, като неми привидения с пресъхнал живот. Когато лъчите на слънцето огряха върховете на Драконовия зъб, Войната подкара напред своето чудовище, вдигна ръка, цялата покрита в броня, и тъпо удари по вратата. Звукът дълго отекваше в тишината, додето ехото заглъхна сред мрака и дърветата. Портите се разтърсиха от удара, после отново застинаха.
Войната се извъртя, за да се върне обратно.
Уокър Бо чакаше. Той вече се бе озовал отвъд стените, промъкнал се през тайната порта на една от кулите и сега бе на не повече от петнайсетина метра разстояние от Шадуините. Беше се обвил в магия, за да стане невидим и при докосване, по вид и мирис напомняше древен камък, тъй че да изглежда неотделима част от Паранор. Те съвсем не очакваха появата му. Но дори и да го бяха очаквали, нямаше да могат да го различат.
Уокър вдигна дясната си ръка. Вече беше призовал магията и, разпалена до бяло, я насочи право срещу Шадуините.
Магията се разби във Войната и направо разполови нищо неподозиращия призрак. Змеят се втурна напред с краката и торса на Шадуина, все още провиснали на стремената, и се изгуби.
Уокър удари още веднаж. Магията се вряза в останалите трима, като ги завари скупчени плътно един до друг и съвършено неподготвени. Навсякъде избухнаха пламъци и ги погълнаха. Змейовете се издигнаха на задните си крака и разтвориха яростно нокти, като се виеха на всички страни, опитвайки се да избягат. Уокър насочи огъня към очите им, за да ги ослепи и към ноздрите, за не могат да душат, тъй че да блокира сетивата им и да ги влуди. Шадуините се блъскаха един в друг, ослепени и объркани.
Надвих ги! — възбудено си помисли Уокър.
Силите му бързо го напускаха, но той не се предаваше. Отказа се от магията, която го правеше невидим, за да пести сили и продължи атаката, като запращаше унищожителни магически пламъци срещу Шадуините. Един от Конниците се отдели от групата, изригвайки огън и жупел. Беше Чумата. Странното й туловище се разплу в мрака, загубило форма и очертания. Гладът бе рухнал на земята. Змей и ездач се гърчеха в пръстта и отчаяно се опитваха да потушат изгарящите ги пламъци. Смъртта се въртеше в шеметен вихър като обезумяла.
И тогава се случи нещо невъзможно. Иззад пушеци и пламък, където бе избягала унищожена и съсипана, Войната се появи отново, възседнала своя змей.
Бе отново цяла и невредима.
Уокър направо не можеше да повярва на очите си. Беше разкъсал Конника по средата на тялото, а ето че той се връщаше, сякаш нищо не се е случило.
Той нападна Уокър като бързо преодоля разстоянието помежду им. Бе привел яростно тяло, целият устремен напред и бронята му проблясваше в бледата утринна светлина. Уокър чу как ноктите му се забиват в земята, как диша на хрипове, как бронята му прозвънва и вятърът пропищява покрай него. Не може да бъде!
Инстинктивно Уокър насочи магията, за да срещне атаката, като събра цялата й сила за една последна експлозия. Конникът и неговото чудовище бяха обхванати от огнена вихрушка, която ги отхвърли далеч от пътеката, обкръжаваща замъка. Те с трясък изчезнаха сред дърветата.