Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
Даже ми връща книгата. Не защото има скрупули, а защото съобразява, че в бойно авиационно поделение не върви да се заяждаш на културната тема: „Егзюпери, боен пилот“. Дори ако въпросният е някакъв френски граф.
Поредният любезен диалог с този човек ме кара да променя решението си. Никакво прибиране на аритметично сметнатата дата! Ще чакам да ме поканят!
Подготвям си багажа за тръгване. Качвам се на влака. Пътувам. Спирам в едно село. Продължавам. Очаквам разни неща. Надявам се, поне за малко светът да стане по-друг.
XXI. Десет незабравими дни
Както се казва, радост в къщи. Мама се чуди как и с какво да ми угоди. Добра жена. Баща ми още не може да преживее позора — изхвърлянето ми от комитета. Поучител и мърморко. Хем ми се радва, хем току започне да си задава риторични въпроси. Ден, втори, трети. Мама е жена, която е възпитана да слуша мъжа си. И го слуша. Докато сама не реши, че е време да си отвори устата. Отвори ли си устата мама, тогава пък татко слуша. Възразява, но не в настъпателен, а в защитен вариант. На мама и писва от честото натякване за изгонването ми от рая и го срязва: „Е, добре де, ще успеем да го оженим и без да е в този, какъв беше комитет?…“
Раздвоявам и двамата по следващия въпрос. Показвам им книжката. Обяснявам за грешката и за решението си да остана и след двайсетия ден. Те се споглеждат: „Как така?“ Селското им чувство за почтеност изпружва крака. Тогава им разказвам за погребението на Генерала. Икономисвам им другите дребни случки, за да не ги плаша. И обяснявам, че всичко е свързано с един и същи човек. Двамата са категорични: Трябвало е да те пусне! За погребение на приятел — просто е трябвало!
На другия ден, на закуска, отново зачекват темата. А не ме ли е страх от последствията? Да, страх ме е, но малко. Ще се оправя. Татко въздъхва:
— Вече си мъж. Ти решаваш… Ама не е много чиста, тая…
— Знам, татко. Но, чист вариант просто няма. Ако си затрая, заставам на задни лапки на този, който прави лошо само защото така се чувства щастлив.
Разказвам им и за друго. За тричасовото чакане на пустата зимна автогара. За това, че когато отидох на гробищата и се изправих пред прясната купчина пръст, времето спря. Някъде от сивото небе се ръсеха фини капчици вода. Тишината се прорязваше от далечното, дразнещо грачене на невидими гарвани. Стоях, вкопан в земята до гроба и нямах сили да си тръгна. По някое време до мен застана човек на възрастта на татко. Запали с треперещи пръсти цигара, а душата му така изплака, че и аз се разревах като петгодишно хлапе. После пихме по ракия в дома на Генерала, видях стаята на Генерала, усетих присъствието на Генерала, само че Генералът вече го нямаше и никога повече нямаше да го има.
Опитвам се да разкажа всичко това с по-малко и по-сдържани думи, но мама се разплаква. А татко излиза от стаята.
Няма как да им разкажа другото, което проумях там, до прясната купчина земя. Усещането за простото благородство на пръстта, от която произлиза животът. И в която се възвръща. Пръстта е самият живот! От дъба израства дъб, от човека — човек, благодарение на магическите свойства на пръстта. Животът се възпроизвежда от пръстта и чрез пръстта. И първоотецът Адам е моделиран от глина. Но на нас, хората, ни е трудно да приемем тази очевидна истина. Грешката ни е, че гледаме на пръстта като на кал…
Иначе, отпуск като отпуск. Задължителни посещения по домовете на лели и чичовци. Вечерни запивки с приятели, също мърморковци. Основният укор е, че не пия като мъж, а само ближа чашата. Опит за бърза свалка. Неуспешен. Перспективните женски „обекти“ обичат да играят на твърдо и една такава прелетна птичка като мен не им вдъхва доверие, за да поразопаковат прелестите си. Наистина, има и други, с които би могло да се направи нещо, но ако мама усети, че съм се пуснал точно по тях — жална ми майка. Добрата жена е в състояние да ми извади душата ако усети, че кантарът на селския морал се е наклонил в неправилна посока.
Когато наближава двайсетия ден и мама, и татко стават видимо неспокойни. Стига се и до репликата:
— Утре ще си тръгваш ли?
— Не — отговарям с възможно най-спокойния и равен глас. И дочувам в отговор само една дума:
— Добре… — Думата е казана с въздишка.
Не познах. Не получавам телеграма на третия ден. Получавам я на втория. „Явете се незабавно в поделението.“
На другия ден тръгвам.
… Пристигам надвечер. Дежурният на портала поглежда книжката ми:
— Ти ли си тоя, дето е сгафил с отпуската и пиенето?
Има и нов елемент. Трябва да се набере информация.
— Каква отпуска бе, какво пиене?
— Не знам точно, но подочух. Трябвало е да се прибереш по-рано. А в залата са намерили много пиене. Ти си го бил скрил. Така чух де, не знам…