Патриотични игри

— Няма ли да се присъедините към мен?

— Но разбира се. Благодаря ви.

— Какво ви води в нашия град?

— Работата. Ще постоя при едни приятели в Коб. — Това беше вярно. Освен това то говореше на О’Донъл — познат тук като Майкъл Джеймсън, — че Кули носи в себе си последното съобщение.

— Желаете ли да видите менюто? — О’Донъл го подаде.

Кули го разгледа набързо, затвори го и го върна обратно. Никой не би могъл да види прехвърлянето. Мнимият Джеймсън остави малкия плик от папката да падне в скута му. Разговорът през следващия час се въртеше все около приятни неща. В съседното сепаре имаше четирима полицаи, а и мистър Кули не се занимаваше е оперативни въпроси. Работата му беше да действа като свръзка. О’Донъл го мислеше за слаб човек, макар че не беше споделял това с никого. Кули не притежаваше качествата за истински акции и тъкмо затова той беше по-подходящ за разузнавателна роля. Не че някога е искал друго, а и беше достатъчно добре обучен. В идеологично отношение беше стабилен, но независимо от интелигентността му О’Донъл долавяше някаква слабост в характера му. Но това беше без значение. Кули нямаше досие в полицията. Никога не беше хвърлял камък, а да не говорим за коктейл39 по англичанин. Предпочиташе да наблюдава и да остави гнева си да се трупа, без да дава израз на чувствата си. Тих, ненатрапващ се и педантичен, Кули беше идеален за този тип работа. Не можеше да пролива кръв, но О’Донъл знаеше, че той не пролива и сълзи. „Ах ти, любезен дребосъко, бива те да организираш отлична разузнавателна операция и докато не се наложи сам да вършиш черната работа, ти можеш да…ти си помогнал да бъде причинена смъртта на … десет или дванадесет души, нали?“ Дали този човек изобщо изпитваше някакви чувства? Може би не, отсъди ръководителят. Идеално. О’Донъл си казваше, че си има своя малък Химлер — или може би Дзержински ще бъде по-уместно. Да, Железният Феликс Дзержински, този зъл дребосък. За нациста Химлер му напомняше само кръглото пухкаво лице, но човек не може да избира лицето си, нали? Кули имаше бъдеще в организацията. Когато му дойдеше времето, щеше да има нужда от един истински Дзержински.

Приключиха разговора, докато пиеха кафето. Кули настоя да плати сметката — бизнесът му вървеше отлично. О’Донъл прибра плика в джоба си и напусна ресторанта. Въздържа се да прочете съобщението. На Кевин му беше трудно да бъде търпелив и затова сега си го налагаше. Знаеше, че нетърпението беше провалило повече акции, отколкото някога е успявала да провали английската армия. Това беше един урок от младите му години в ИРА. Потегли с беемвето си по старите улици, като се движеше на границата на максималната позволена скорост, напусна града и навлезе в тесен селски път, който водеше към дома му на стърчащия в морето нос. Караше по обиколен маршрут и постоянно поглеждаше в огледалото си. О’Донъл знаеше, че охраната му е отлична. Знаеше, че и непрекъснатото бдене я поддържаше такава. Скъпата му кола беше регистрирана на името на кантората на неговата корпорация в Дъндалк. Това беше истински бизнес с девет траулера, които влачеха мрежи в студените северни води, заобикалящи островите около Англия. Бизнесът се управляваше от кадърен генерален директор, който никога не е бил замесен в неприятностите, а уменията му позволяваха на О’Донъл да живее като заможен собственик на имение далеч в южните части на страната. В Ирландия традицията на притежаване от отсъстващ собственик беше стара — както дома на О’Донъл, оставен в наследство от англичаните.