Патриотични игри
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Патриотични игри». Краткое содержание книги:
Кратък тласък, последван от втори, обяви, че е включена първо едната, а след това и втората степен на форсажа на двигателите „Олимпус“ на самолета. Почувства и това ново ускорение и самолетът започна отново да се изкачва, като надмина скоростта на звука, е което оправда името си „Спийдбърд“. Джек надзърна през прозореца — вече летяха над вода. Погледна часовника си: оставаха по-малко от три часа до кацането на летище „Дълес“. „Можеш да издържиш на всичко в продължение на три часа, нали?“
„Като че имаш някакъв избор.“ Зърна някаква лампа. „Как не съм видял това нещо?“ На стената на няколко метра пред него имаше цифров екран за скоростта. Сега на него беше изписано 1024, като последната цифра бързо растеше.
„По дяволите! Движа се с хиляда мили в час. Какво ли ще каже Роби за това? Какво ли прави той сега?…“ Установи, че е хипнотизиран от цифрата. Не след дълго тя вече беше 1300. Темпът на промяната на числата спадна до нула и скоростта се задържа на 1351. Хиляда триста и петдесет мили в час. Той пресметна набързо: почти шестстотин метра в секунда, почти със скоростта на куршум — около двадесет мили в минута. „По дяволите.“ Отново погледна през прозореца. „Но защо още се чува шум? Ако се движим със свръхзвукова скорост, защо шумът не е зад нас? Ще питам Роби. Той трябва да знае.“
Пухкавите бели облаци, свидетелство за хубаво време, се намираха на няколко километра под тях и въпреки скоростта се движеха едва забележимо. Слънцето се отразяваше от вълните, които изпъкваха като лъскави сини бразди. Едно нещо дразнеше Джек: раздвоението му между ужаса от летенето и очарованието от света такъв, какъвто изглеждаше оттук. Опита се да се върне към книгата и започна да чете за времето, когато парният локомотив е бил последната технологична новост и се е движил е една тридесета от скоростта, с която той се движеше сега. „Може и да е ужасяващо, но поне човек може да отиде от едно място на друго.“
След няколко минути донесоха и обяда. Райън установи, че шампанското му е отворило апетита. Рядко му се случваше да изпитва глад в самолет, но за своя изненада откри, че сега е гладен. Менюто беше направено по английски маниер, който дразнеше и объркваше: ястията бяха изписани с френските им имена, като че ли това имаше някакво влияние върху вкуса. Джек скоро откри, че той и бездруго е чудесен. След сьомгата дойде ред на изненадващо добър стек — а англичаните много не ги биваше за това, — нелоша салата, ягоди и крем за десерт и малка порция сирене. Шампанското беше заменено от хубав портвайн и в един момент Райън откри, че са изминали четиридесет минути. До дома оставаха по-малко от два часа.
— Дами и господа, говори капитанът. В момента летим на шестнадесет хиляди метра височина със скорост спрямо Земята хиляда триста петдесет и пет мили в час. С изгарянето на горивото самолетът ще се изкачи на максималната си височина от около осемнадесет хиляди метра. Температурата на външния въздух е шестдесет градуса под нулата по Целзий, а температурата на обшивката на самолета е около сто градуса по Целзий, вследствие на триенето при преминаването през въздуха. Един от страничните ефекти на това загряване е, че самолетът се разширява и по средата на полета става с около двадесет и осем сантиметра по-дълъг…
„Умора на метала! — мрачно си помисли Райън. — Трябваше ли да ми казвате това?“ Докосна стъклото. Беше топло и той осъзна, че човек може да вари вода на външната алуминиева обшивка. Чудеше се какво влияние има това върху тялото на самолета. „[???] се върни в XIX век“ — отново си наложи той. От другата страна на пътеката дъщеря му спеше, а Кати беше потънала в някакво списание.
Когато Джек отново погледна часовника си, оставаше по-малко от час път. Капитанът спомена нещо за Халифакс, Нова Шотландия, намиращ се вдясно от тях. Джек погледна, но видя само неясна тъмна линия на северния хоризонт. „Северна Америка — пристигаме.“ Това беше добре. Както винаги напрегнатостта в седалката водеше до вдървяване на гърба му, а и гипсът само влошаваше всичко. Почувства нужда да стане и да се разходи, но това беше нещо, което опитваше да не прави в самолет. Стюардесата допълни чашата му с портвайн и Джек откри, че ъгълът, под който слънцето светеше през прозореца, не се е променил от Лондон насам. Самолетът не изоставаше от въртящата се земя. Пилотът ги информира, че ще пристигнат в „Дълес“ към обед. Джек пак погледна часовника си: още четиридесет минути. Опъна краката си и отново се зачете.