Патриотични игри

— Джими, помниш ли дните, когато преследвахме обирджии на банки, които вършеха тази работа само за да изкарат някой лесен долар?

— Аз никога не съм се занимавал е такива неща. Бях зает предимно е обикновените кражби, докато не ме изпратиха да се разправям е убийства. Но тероризмът кара човек да изпитва носталгия по времето, когато имаше само обикновени крадци. Дори помня времената, когато те бяха сравнително цивилизовани. — Оуенс отново напълни чашата си с портвайн.

Голям проблем за градската полиция беше, че за разлика от едно време престъпниците все по-често използваха огнестрелно оръжие, защото беше популяризирано от вечерните новини за тероризма във Великобритания. Лондонските паркове и улици бяха все още по-безопасни от американските, но вече не толкова. Времената се променяха и в Лондон, а на Оуенс това никак не му харесваше.

Телефонът звънна. Секретарката на Мъри току-що си беше отишла и агентът вдигна слушалката.

— Мъри е на телефона. Здравей, Боб. Да, тук е. Боб Хайланд те търси, Джими. — Той подаде слушалката.

— Подполковник Оуенс на телефона. — Офицерът сръбна от портвайна си, след което рязко постави чашата си на масата и махна с ръка за химикалка и лист. — Къде точно? И вие вече сте…добре, отлично. Идвам веднага.

— Какво става? — бързо попита Мъри.

— Току-що получихме сведения за някой си Дуайьр. Фабрика за бомби в апартамент на „Тули стрийт“.

— Това не е ли от другата страна на реката точно срещу кулата?

— Точно така. Тръгвам. — Оуенс стана и посегна за палтото си.

— Имаш ли нещо против и аз да дойда?

— Дан, не забравяй, че…

— Не трябва да се пречкам. — Мъри вече беше станал. Ръката му несъзнателно се плъзна по лявото бедро, където би трябвало да се намира служебният му пистолет, ако не беше в чужда страна. Оуенс, не носеше пистолет. Мъри се чудеше как може човек да бъде полицай и да не е въоръжен. Излязоха от канцеларията на Мъри и забързано тръгнаха по коридора, като завиха наляво към гаража. Двамата офицери от колата, съпровождаща Оуенс, вече бяха на местата си, а шофьорът на подполковника се движеше след тях. Щом излязоха от гаража, Оуенс се свърза по радиотелефона. Мъри седеше на задната седалка.

— Дежури ли някой от хората ти? — попита Мъри.

— Да. Боб ще прати екип на мястото след няколко минути. Господи, Дуайър! Описанието пасва идеално. — Колкото и да се опитваше да го прикрие, Оуенс беше възбуден като дете в коледна утрин.

— Кой ви даде сведенията?

— Анонимно обаждане. Мъжки глас обяснил, че като погледнал към прозореца, видял жици и нещо увито на малки блокчета.