Патриотични игри

Документът се състоеше от шест гъсто изписани страници и О’Донъл ги прочете бавно и съсредоточено, така, както Маккени четеше Йейтс. По-младият мъж се възхищаваше на търпението му. Въпреки славата си на безсърдечен човек, когато събираше и обработваше данни, шефът на АОЪ често пъти изглеждаше като сфинкс. Като компютър, но зъл компютър. Необходими му бяха цели двадесет минути, за да прочете всичките шест страници.

— Е, нашият приятел Райън е отново в Америка, където му е мястото. Отлетял е с конкорд, а жена му е уредила негов приятел да го посрещне на летището. Вярвам, че следващия понеделник той ще бъде пак в час, където ще учи онези прекрасни млади хора от Военноморската академия. — О’Донъл се усмихна на собствените си думи. — Негово височество и прекрасната му съпруга ще се върнат у дома с два дни закъснение. Изглежда, самолетът им има проблеми с електрооборудването и някаква част е трябвало да бъде докарана от Англия. Поне това е версията за пред публиката. Всъщност изглежда, че Нова Зеландия им харесва толкова много, че са почувствали нужда от още време, за да се насладят на усамотението си. При пристигането им ще има внушителна охрана. Всъщност, като се замисля, изглежда, охраната им през следващите няколко месеца ще бъде непробиваема.

Маккени изсумтя:

— Никоя охрана не е непробиваема. Самите ние сме доказали това.

— Майкъл, ние не желаем да ги убиваме. Всеки глупак може да го направи — търпеливо каза О’Донъл. — Нашата цел е да ги хванем живи.

— Но…

„Никога ли няма да се научат?“

— Никакво но, Майкъл. Ако исках да ги убия, те вече щяха да бъдат мъртви, а с тях и опя мръсник Райън. Лесно е да ги убием, но няма да постигнем това, което желаем.

— Да, сър — подчини се Маккени, като кимна утвърдително. — А Шон?

— Ще го обработват в продължение на още около две седмици в затвора „Брикстън“. Нашите приятели от отдел Ц-13 не желаят за момента да бъде далеч от обсега им.

— Това означава ли, че Шон…

— Не е сигурно — прекъсна го О’Донъл. — И все пак мисля, че организацията е по-силна с него, отколкото без него. Ти как мислиш?

— А как ще разберем?

— Към нашия другар проявяват интерес от много високо място — половинчато обясни О’Донъл.

Маккени кимна замислен. Скри раздразнението си от това, че шефът не желае да сподели своя източник на информация с командира на разузнаването. Маккени знаеше колко ценна е информацията, но мястото, откъдето идваше, беше от най-дълбоките тайни на АОЪ. По-младият мъж вдигна рамене и прогони тази мисъл. Той имаше свои източници на информация и умението му да я използва растеше с всеки изминат ден. Трябваше дълго да чака, преди да действа, а това го изнервяше, но признаваше пред себе си — първоначално с нежелание, но и с растяща убеденост, — че благодарение на идеалната подготовка няколко сложни акции бяха преминали безупречно. Една недобре организирана акция го беше вкарала в затвора в Лонг Кеш. Урокът от този гаф беше, че борбата се нуждае от по-компетентни хора. Беше намразил неефективността на ИРА-Извънредни дори повече, отколкото ненавиждаше английската армия. Често пъти революционерът трябва да се страхува повече от приятелите, отколкото от враговете си.