Патриотични игри
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Патриотични игри». Краткое содержание книги:
Следващия път, когато го обезпокоиха, беше, за да раздадат митническите и имиграционни формуляри. Като прибра книгата си, Джек започна да гледа как жена му се зае да изписва всички дрехи, които беше купила. Сали все още спеше, свила се на седалката с почти ангелско спокойствие на лицето. След минута се оказаха над суша някъде около брега на Ню Джърси, насочили се на запад към Пенсилвания, преди да завият на юг. Сега самолетът летеше по-ниско. Джек беше пропуснал да забележи понижаването на скоростта, но облаците бяха много по-близо, отколкото, когато летяха над океана. „Окей, капитан Хигинс, хайде да приземим тази птица цяла.“ Намери сребърен калъф за етикет, който очевидно трябваше да пази. Всъщност той реши да запази целия пакет заедно с удостоверението, което го определяше като пътник на „Конкорд“. „Или ветеран — мрачно си помисли той. — Аз оцелях в конкорда на «Бритиш Еъруейс».“
„Заднико, ако беше летял с «Боинг 747», все още щеше да се намираш над океана.“
Бяха достатъчно ниско, за да се виждат пътищата. Повечето нещастни случаи ставаха при кацане, но Райън не мислеше така. Бяха си почти у дома. Страхът му беше на изчерпване. Погледна през прозореца към река Потомак. Това беше добра новина. Най-после конкордът отново застана с високо вдигнат нос и Джек реши, че се движи ужасно бързо. Започна плавно спускане към земята. Миг по-късно видя оградата на летището. Веднага последваха ударите на основните колесници. Бяха се приземили. В безопасност бяха. Успокояваше се, че каквото и да се случеше сега, щеше да е произшествие с колесно превозно средство, а не със самолет. Райън се чувстваше в безопасност в автомобили, защото обикновено той шофираше. Но си помни, че днес ще трябва да кара Кати.
Миг след като самолетът спря, лампата за коланите угасна и редната врата се отвори. Бяха си у дома. Райън стана и се протегна. Приятно беше, че не се движеха. Кати беше сложила Сали на коленете си и решеше косата й с четка, докато тя разтъркваше очите си, за да прогони съня.
— Как си, Джек?
— Пристигнахме ли вече? — попита Сали.
Баща й я увери, че са пристигнали. Тръгна напред. Стюардесата, която го беше въвела в самолета, го попита дали полетът у е бил приятен, и Джек отговори искрено с „да“. „Но сега всичко това е свършено.“ Намери седалка в автобуса за пристигащите и семейството му се присъедини към него.
— Следващия път, когато ходим там, ще летим точно така тихо обяви Райън.
— Защо? Хареса ли ти? — изненада се Кати.
— Можеш да ми вярваш, че ми хареса. Човек прекарва там оре два пъти по-малко време.
Джек се засмя. Всъщност смееше се на себе си. Както при всеки полет, стъпването обратно на земята го вълнуваше по особен начин. Беше преживял нещо непривично, беше жив и здрав, отново бе у дома и това го изпълваше с щастие. Походката на пътници, слизащи от самолет, винаги е по-жива от тази на качващите се. Летищният автобус се отдръпна от самолета. Разбира се, конкордът изглеждаше доста красив. Гледаше го, докато се отдалечаваха от него и завиваха към терминала.
— Колко пари похарчи за дрехи? — попита Джек, когато спряха пред залата за пристигащи пътници. Жена му само подаде формуляра. — Толкова много?
— Е, а защо не? — усмихна се Кати. — Мога да платя за тях със собствените си пари, нали?
— Разбира се, мила.
— А тук има и три костюма за теб, Джек — информира го тя.
— Какво? Ти как…
— Когато шивачът ти вземаше мярката за фрака, аз го помолих да ушие три костюма. Ръцете ти са еднакво дълги, Джек. Костюмите ще ти станат, щом свалим този проклет гипс.
Другото хубаво нещо на конкорда беше, че самолетът побираше толкова малко пътници, че свалянето на багажа ставаше за нула време. Кати взе една количка, която Сали настоя да бута, докато Джек прибираше багажа им. Последната пречка беше митницата, където заплатиха над триста долара такса за покупките на Кати. По-малко от тридесет минути след приземяването Джек тръгна наляво през вратата, като помагаше на Сали да бута количката с багажа.
— Джек! — Повикалият го беше едър мъж, по-висок от Джек с неговите метър и осемдесет и пет сантиметра и по-широк в раменете. Ходеше зле заради изкуствения крак, който стигаше до над лявото му коляно. Протезата му беше подарък от един пиян шофьор. Изкуственото му ляво стъпало представляваше алуминиева шина, вместо да наподобява човешки крак. Оливър Уендъл Тайлър ходеше по-лесно с него. Но ръката му беше напълно нормална, ако не и доста голяма. Той стисна ръката на Райън: