Убийствата на реликвата (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на реликвата (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
Останал за кратко без господаря си, Роджър Шалот успява да се забърка в продажба на фалшиви реликви и да бъде обвинен в убийство. Свален от бесилката след намесата на могъщия кардинал Уолси, Роджър отново се озовава в двора на Хенри VIII. Шалот и господарят му, Бенджамин Даунби, вече са успели да се справят с няколко тайни поръчения на краля, затова сега са натоварени с една почти невъзможна мисия. Те трябва да откраднат безценна и строго охранявана реликва, за да не се озове тя в ръцете на императора на Свещената римска империя.
Но върху символа на кралската власт, принадлежал някога на Карл Велики, като че ли тегне проклятие. Реликвата изчезва, оставяйки след себе си кървава диря. Жестока смърт сполита хората, които са я докосвали или охранявали. Когато и господарят на лондонския подземен свят се намесва в търсенето, за Бенджамин и Роджър става ясно, че трябва първи да се доберат до древната скъпоценност, ако не искат сами да станат жертва на загадъчния убиец.
— Пето — добавих аз, — знаем, че Корнелий държеше ключовете от къщата, за да може да пуска и да извежда готвачите. Възможно е той да е участвал в някакъв коварен план, но пък защо му е на Корнелий, най-верния слуга на императора, да става предател?
— Шесто — прекъсна ме Бенджамин, — знаем, че ако онзи Шлахтер съществува, той е продал откраднатата от Малвъл реликва на пратениците на папата. Оттук следват други, и то още по-любопитни въпроси. Кой е продал копието на французите и къде е истинската държава?
Бенджамин замълча, когато Боскъм се върна и сложи две чинии с месо на масата.
— Имам чувството, господарю — извадих роговата си лъжица, — че решението на загадката се крие в имението Малвъл. Чудех се какво привлече вниманието на Кастор в онова мазе? Не са били останките на клетата старица. Какво надуши Кастор? Какво така го привлече?
Бенджамин посочи към чинията си с месо.
— Храна. Да кажем — продължи той, — че убийците са се спотайвали там. Как са се измъкнали незабелязано? Дали някой им е помогнал да влязат?
Известно време Бенджамин се хранеше, погълнат от собствените си мисли.
— Постоянно опираме до храната — отбеляза той. — Защо масата беше разтребена, кухнята разчистена, а съдовете измити? Храна! — повтори той. — Може би пак е време да посетим готвачите — може те да са видели нещо. Утре по изгрев-слънце ще отидем в гостилницата им. Междувременно потърси онзи писар в катедралата „Сейнт Пол“. Представи се и кажи, че сме отседнали в „Мъждивият фенер“ и че искаме да се възползваме от услугите на касапин.
Естествено, че възразих, но Бенджамин остана непреклонен. И така, след като подремнах в леглото си, се впуснах сред следобедните тълпи и си проправих път към катедралата „Сейнт Пол“. Мястото ми навя спомени за деня, в който сър Хюбърт Баркли ме беше наел. Тъкмо палех свещ в негова памет, когато вниманието ми беше привлечено от едно слугинче. Черната й къдрава коса обрамчваше най-миловидното и хубаво лице, което бях виждал. Напомни ми за Луси и затова я заговорих. Знаете как става — от едно на друго изведнъж се оказахме в близката кръчма, където отпивахме от обща чаша, а после прекарахме два луди часа върху леглото в една стаичка на горния етаж.
Когато се върнах при катедралата, вече се беше смрачило, но в ъгъла на писарите все още беше оживено. Забелязах мастър Ричард Нотли — мъж с мъртвешко лице и рядка косица. Седеше с кръстосани под масата крака, стиснати устни и перо, готово да запише всяко съобщение, което му продиктуват. Спомних си за обещанието си към Цербер, затова седнах и продиктувах писмо до родителите му в Нотингам. Нотли се държа като истински професионалист. Съвестно написа купищата лъжи, които съчиних за живота и смъртта на младия Уилям, който накрая се възнесъл сред благоухание подобно на истински светец. От време на време перото на Нотли се запъваше, та се зачудих дали не знае истината. Когато приключи, подписах писмото, платих таксата и прибавих една монета за някой почтен разносвач, който да занесе писмото до Нотингам.
— Ще желаете ли друго, сър? — близко разположените му очи ме изучаваха с любопитство.
— Името ми е Роджър Шалот — отвърнах. — Отседнал съм в „Мъждивият фенер“.
— Да — прекъсна ме той припряно, — знам я.
— Имам стопанство — продължих аз — и си търся касапин. Намислил съм да заколя няколко животни преди Архангеловден. Искам някой, дето си разбира от занаята, а не някое чираче.
— Ще ви струва една сребърна монета, сър, само за да открия такъв касапин.
Платих му сребърната монета.
— И кога ще го видя този касапин? — попитах.
— Вие не му мислете, сър. Ще ви известят в най-скоро време. А сега — той бутна масата назад и посочи към свещта, която отмерваше времето в малкия си стъклен свещник — работният ми ден приключи.
Благодарих му и си тръгнах. Щом излязох от катедралата, си спомних за клетия Баркли, затова се запътих по уличките към дома му. Икономът ме пусна да вляза. По лицето му личаха следи от сълзи — явно слугите още скърбяха за господаря си. Стените бяха покрити с траурни платна, капаците на прозорците бяха затворени. Това вече не беше задружното и весело домакинство, към което се бях присъединил.