Убийствата на реликвата (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

В душата си виждам как потъвам в долината на смъртта. Там, над прогизнали от дъжд, зловонни колиби кръжат гарвани-очевадци, а в тях седят навъсени знахарки — вещици, служителки на сатаната — и греят коленете си на пламъци от чист лед. Продължавам нататък. Щом в долината удари полунощ, срещам самия сатана, който заравнява костите на отдавнашните покойници подобно на градинар, който събира изгнилите есенни листа. Повярвайте ми, виждал съм страхотиите и съм чувал смразяващия камбанен звън на полунощния час! Виждал съм мъртъвци, струпани на камари като червеи в плесенясало сирене, реки от кръв, изливащи се като пороища, и градове, обхванати от адски пламъци, лумнали чак до неумолимото небе.

Всяка нощ е едно и също. Пробуждам се от свещения звън на камбана, която сякаш бие в душата ми, отмервайки часовете и минутите, и ме изтръгва от съня ми. Честна дума! Имал съм видения, от които така ще ви настръхнат косите, че ще заприличате на горгоната Медуза. Връхлитат ме нощем, а възглавниците ми се втвърдяват и започват да ме убиват, все едно са натъпкани с тръни. Също като Хамлет или Макбет (между другото имам принос и към двете пиеси) се принуждавам да се изправя в леглото си, докато Сатаната не влезе тържествено в стаята ми.

— Шалот! — прогърмява гласът му. — Човек трябва да изгори, а не да тлее! Я се виж! Прехвърлил деветдесетте старец, когото лекарите тъпчат като пуйка с разни масла и билки!

Дяволът изважда мрежата си със сребърни куки и я разклаща пред очите ми. На всяка кука виси по един спомен от живота ми. Какъв живот само! В разцвета на силите си бях среден на ръст и приятен наглед, с гладко избръснато лице, къдрава черна коса и леко кривогледство на едното око. Бях вечно засмян, преливах от сили и винаги бях готов за лудории и хитри номера! Умът ми сечеше като бръснач, имах бързи крака и най-страхливото сърце на света! Участвал съм във всички велики битки (във възможно най-задните редици), във всички славни преследвания (твърдо на средната линия), както и в множество героични отстъпления (поне с десет конски дължини пред всички останали). Играл съм на зарове с крале — най-вече с тлъстия, циврещ Хенри Тюдор, Принца на мрака от предсказанията на Мерлин! Големия звяр! Кръвожадният кучи син! Хенри Ужасни! Хенри VIII и, ако Бог е милостив, Хенри Последни! Имайте предвид обаче, че той не беше изцяло лош. Поне не и след като остаря и краката му станаха морави от язвите, а умът му започна да блуждае като есенно листо. Тогава беше в моя власт. Аз го бутах в стола му, изработен специално за тази цел, из коридорите на Уайтхол. Понякога, просто за забавление, го закарвах до ръба на някое стълбище и заплашвах, че ще го хвърля. Как само се разцивряше! Умоляваше ме да не го правя, а свинските му очички светеха със зъл, сатанински блясък. Аз размислях и го връщах в стаята му, за да похапнем сладкиши и да се почерпим с по чаша вино. После той сграбчваше ръката ми.